Един ден на това място покрай мен профуча млад мъж, облечен в спортен екип и жълти обувки, прескочи бариерата като препятствие и ми извика: „Внимавайте, идва влак! Равновесието не е толкова важно, издръжливостта е всичко!“ Слязох от релсата и го гледах как се отдалечава. Бягаше чудесно, с устрем и вдъхновение. Исках да му извикам, че когато стане на моите години, ще разбере кое е по-важно, но влакът профуча и го скри от погледа ми. Неговата самоувереност ме подразни, накара ме за пръв път, откакто се бях омъжила, да се замисля и когато се отбих при кантонера, го попитах за неговото мнение. Той каза, че най-важното е разписанието, може би искаше да каже времето, но мисля, че тогава той се пошегува.
На връщане продължавах да мисля за онова момче и не се съгласявах с него. За да си докажа, че равновесието е по-важно, завързах шалчето на очите си и едва не ме блъсна друг товарен влак. Инцидентът бе твърде впечатляващ и за известно време ме извади от релсите. Но аз имах потребност от този, ако мога така да се изразя, начин на живот и отново поднових разходките. Новият ми съпруг бе разбрал за тях и започна да капризничи. Позволи си да ме подозира в изневяра с кантонера, а всъщност връзките ми с този човек бяха повече от невинни. Той ме информираше за разписанието на влаковете, за да не стане нещастен случай. Друг е въпросът, че беше много мил и внимателен и може би бе способен на най-искрени чувства. Най-после всички тия разправии ми дотегнаха. Взех си багажа и се върнах в цирка.
— Може би главната причина да се завърнете, е била вашата любов към професията?
Ако бяхте ме попитали какъв е моят девиз, щях да ви отвърна: „Любов и равновесие!“
Моето съществуване бе унизително и безцелно, онова момче, което бягаше, ми подсказа това. То сякаш ме пръсна със студена вода, за да се разсъня. Щом като за едно младо и дръзко момче, пред което все още всичко предстои, бързината е цел в живота, то каква е моята цел. Върнах се, защото ми бе омръзнало да ходя по релси, да ме ревнуват от железничар и какви ли не още глупости. Освен това родителите му не можаха да му простят, че се е оженил за мен, и ме наричаха „циркаджийката“, а пък те бяха продавачи в бакалия. Пък и погледът му бе станал разсеян и празен и вече не можеше да ме приспива. Исках да ходя по истинско въже, и то на десет метра от земята.
— Какви бяха отношенията ви с Рудолфо след завръщането?
В първите седмици бях много напрегната, работех до премаляване и почти не го забелязвах. Той ми правеше дребни услуги, понякога държеше обезопасяващото въже на репетиции и между нас се създаде приятелство, присъщо на самотни хора. Той беше вече на петдесет години и от него не можеше да се очаква някаква любовна пламенност, макар че беше понякога внимателен и нежен. Обичаше тихите удоволствия, да си бъбрим за това-онова, да му направя кафе или да му закърпя нещо. Беше започнал много често да си къса копчетата и почти през ден ми носеше дрехите си. В такива мигове ме гледаше с благоговение и признателност, че аз, навикнала да бъда мамена, започнах да мисля, както се казва, за едно тихо пристанище. Бях все още много млада, но тоя непрекъснат стремеж към равновесие ме подтикваше да търся спокойствие и сигурност. Все със заобикалки, но впрочем доста ясно и разбрано започнах да му говоря, че е нужно да се ожени, да свие гнездо, защото идва нерадостната старост и никой няма да го погледне, освен неговите животни. Той, разбира се, се досещаше за какво става дума, знаеше, че отново съм свободна, но както ви казах, неговата душа бе изкривена и недъгава, искаше само да получава, без да дава. И наистина, какво му беше: кафето си пие, копчетата му зашити. Защо му е жена?
И една вечер дойде катастрофата. През деня му бе хрумнало, че можем да съчетаем нашите два номера. Трябваше да играя на въже, опънато над неговите кръвожадни тигри. Това беше оригинална идея. В цирка такова съчетание на номерата създава взаимовръзки и отговорности, които завършват с брак, така че приех това като предложение. Макар и да беше още проект, чувствувах се щастлива, че в края на кариерата си ще изпълнявам такъв опасен и рядък номер.