Спорът стана още по-разгорещен, но в този момент дойде Кънчо. Той бе най-възрастен от всички, отдавна познат в компанията и се ползваше с голям авторитет. Попитаха го какво мисли за това, но той ловко отклони разговора и го насочи към току-що отпечатаната негова статия в една провинциална литературна притурка. Той прочете статията много артистично, като често правеше обширни коментари на някои места. Когато свърши, всички му ръкопляскаха. Може да съм невежа, но никога не съм слушала нещо по-безпринципно и лакейско. Статията беше написана много добре, ерудирано и силно. Ставаше дума за двама писатели, на единия му забравих името, а другия вие го знаете, той минава за жив класик. Чрез тази статия, така както я разбрах аз, Кънчо искаше да направи своя непочтен критически удар. Неочаквано за всички, както си стоях тихо, взех думата и много разпалено защитих писателя Стоян Т. Хаджистоянов. Не че толкова бях убедена в тая защита, а защото исках да натрия носа на Кънчо. Още когато го видях, той не ми хареса, макар че беше симпатичен, дори красив. Смущаваше ме лекото кривогледство и неговият особен хлъзгав поглед. Оприличих го на крадец, който, докато целува ръката на гостоприемната домакиня, тайно поглежда къде могат да бъдат скрити сребърните лъжички. А може би това бе една невинна неприязън на младо и непривлекателно момиче, което предпочита да говорят за него вместо за това колко прозорлив, колко интелигентен и какво бъдеще има един млад критик, който е написал такава блестяща статия. Всички ме гледаха с присмех и съжаление. Как е възможно човек, който има някакво понятие от съвременната литература, да защитава един толкова безнадежден, овехтял писател.
— А вие чели ли сте неговите книги?
Същия въпрос ми зададе и Кънчо. Познавам Стоян Т. Хаджистоянов, защото живее срещу нас. Някога бе написал очерк за майка ми. Виждах го почти всеки ден, надвесен над машината си. В детските си години си го представях почти като дядо Вазов. Прегледах една-две негови книги — скука и безкрайно бърборене на битови теми, най-малкото на петстотин страници. И въпреки това се обявих в негова защита. Мисля, че разбирате защо. Единствено, за да ме забележат, да не бъда толкова безлична, захвърлена като парцалена кукла на дивана.
Кънчо заряза всички, дойде и седна до мен. Известно време мълчаливо ме гледа с кривогледите си очи. Разговаряхме около половин час, през което време той все повече и повече се убеждаваше, че съм едно неочаквано откритие, че е невероятно такъв ум и култура да се намират в едно осемнадесетгодишно момиче. Сега момичетата си падали по музиката, чувствата и желанията им били „диско“ и не стъпвали в библиотека. Казах му, че имам много време за четене, понеже никой няма нужда от мен. Той скръбно нацупи хубавите си устни и лицето му помръкна в някаква обидено-меланхолична гримаса. Очаквах, че ще ме зареже, но той внезапно ме хвана за ръката, каза, че тука вече било скучно и шумно, и предложи да отидем на друго място, където спокойно можем да разговаряме. Толкова много приказки, за да бъда приобщена към една мъничка подлост, отпечатана във вестник!
В стаята бе много задушно, кафе въобще не се сетиха да направят и аз се съгласих. Пък и защо да не им взема литературния критик и да ги оставя да си блъскат главите кое е истинска литература и кое не е.
Кънчо бе дошъл с връзка вестници, в които бе статията му, взе ги и ние тръгнахме. Попитах го защо му са толкова много, а той ми каза, че щял да ги раздава на познати писатели. Докато вървяхме безцелно по улиците, ми хрумна да го поканя вкъщи и да му дам тетрадката със стихотворенията. Казах му, че не ми се ходи по никакви заведения и мога да го заведа у дома. Очаквах, че това предложение ще го изненада, но той прие всичко твърде спокойно и само попита дали е удобно.