Всъщност бях забравила, че не съм сама, и излезе, че съм го излъгала.
Щом отключих вратата и влязохме в антрето, чух как в хола скочи от дивана нашият доберман и преди да успея да му извикам, сам изненадан от срещата с чужд човек, Цезар се хвърли върху него с бесен лай. Захапа връзката вестници, но скоро разбра, че това е хартия, и започна да налита към свободната му ръка. Лицето на Кънчо посивя от страх. Аз също се изплаших и машинално извиках: „Легни!“ И тогава се случи нещо толкова невероятно и смешно, че половин час не можах да се успокоя. И Кънчо, и Цезар веднага се проснаха на земята. За Цезар това бе съвсем нормално. Той е добре обучено и дисциплинирано циркаджийско куче. Хванах го за каишката на врата и го затворих в мамината спалня. Той лавна още няколко пъти и се успокои. Когато се върнах в антрето, Кънчо едва се беше приповдигнал от земята, краката и ръцете му трепереха и гледаше уплашено. Започнах отново да се смея. Той се изправи обиден и тръгна към вратата. Неговото мъжко достойнство бе накърнено, аз съзнавах това, но не можех да потисна този пристъп на смях. Хванах го за ръката и дълго го молих да не ми се сърди. Ах този Цезар, ако не беше той, колко неща нямаше да се случат!
Влязохме в хола, налях на Кънчо един коняк, запали цигара и се успокои. След пет минути вече се смеехме заедно и нелепото положение вече не му се виждаше толкова обидно. Каза ми, че някога също имали куче, но не толкова голямо. Споменът за кучето го върна в детството му и той започна да разказва за себе си. Родил се на село, баща му и майка му били прости и неуки хора, а в него още от малък имало нещо особено. Прописал на осем години. После писал и в гимназията и университета. Печатал тук-там по някое стихотворение, но книга не можал да издаде. След като завършил висшето си образование, станал учител в гимназията на един окръжен град. Там покрай уроците започнал да пописва и критически статии в местната литературна притурка. „Аз ще ям хартия, ще пия мастило, но ще успея!“ каза ми той. В гласа му долавях някакъв фанатизъм. Говореше много искрено, с горчивината на неуспял поет и аз постепенно забравих първоначалното си чувство на неприязън. Аз също се смятах за неуспяла, страдах заради него, защото чувствувах какви мощни, непосилни амбиции разтърсват тоя човек. Той беше същият самотник като мен и това ни сближаваше.
На сутринта се събудих пропита от предчувствия за щастие, но не бързах да отварям очи. Чувах как нещо шумоли край мен, усещах неговата близост и си мислех: „Ето това е любовта, мойта любов! Не като мамината, а истинска.“ Същевременно съзнавах, че щом отворя очи, нещо ще се промени. Моят малък опит ме бе научил на простата истина, че утрото е по-мъдро от вечерта. Но аз нямах нужда от мъдрост, а от нежност. Извиках му, но той не ми отговори и продължаваше да шумоли. Чаках със затворени очи около минута, предчувствувах неговия топъл дъх, но не можах да издържа това продължение на нощта в полусън и се подчиних на мъдрото събуждане. Видях го как седи гол на пода и сгъва огромни лястовици от своята литературна притурка.
„Сънувах, че летя — невъзмутимо каза той, — и ми хрумна какво трябва да направя. Щом не можем по суша, ще го сразим по въздуха!“
Скочих от леглото и се хвърлих на гърба му. Усетих студената му кожа, прегърнах го и исках да го стопля. Докато се търкаляхме по земята, той се опитваше да ме отблъсне и недоволно сумтеше: „Остави ме, моля те, ще смажем лястовиците!“ Неговата студенина ме обиди. Оставих го и отидох в кухнята да приготвя закуската и кафето. След малко той дойде със своите лястовици. Отвори вратата на балкона и попита: „Отсреща на втория етаж, нали?“
Бях още сърдита, не исках да му говоря каквото и да било, а и не разбирах какво ме пита. Когато видях в ръката му лястовицата, се сетих, че снощи му бях показала апартамента на Стоян Т. Хаджистоянов. Доядя ме още повече. Какво иска този човек? Какви са тия детски игри?
В голямото жилище не се виждаше никой, мебелите бяха събрани и покрити с найлон, а пердето на кабинета му бе спуснато. Казах на Кънчо, че може би не се е събудил, а когато човек спи, дори змията не го закача. Мислех, че по този начин ще го уязвя и той ще разбере, че намерението му е унизително и глупаво.
„Ще го събудя аз него!“ — закани се той и хвърли една лястовица. Книжната птица се устреми в желаната посока, но изведнъж някакво невидимо течение я повдигна нагоре и след миг рязко я насочи към улицата. Кънчо изръмжа недоволно. Докато заври кафето, той хвърли повече от десетина лястовици, но само една падна на балкона. Той извика радостно и чак тогава седна на масата. Отпивах от чашата си малки глътки, гледах доволното му лице и мислех за горчивата мъдрост на утрото. За това ли се разсъмва, за да заживееш отново с грижата за успешен лястовичи полет, стъпил здраво на балкона, след като си сънувал, че летиш…?