— Може би искате да кажете, че идеята се опорочава от нейното уподобяване?
Не знам какво да кажа! Бях объркана и смутена, очаквах нежност и внимание, а вместо това той се забавляваше да хвърля лястовици по чуждите балкони. И представете си, изпитваше истинско детско удоволствие. Би могло да се намери известно оправдание за една игра или забавление, колкото и безсмислени да са те, но той изпитваше възторг не от плавния и красив полет, а от попадането в целта.
Кънчо стоя още няколко дни. Водехме Цезар на разходка, ходихме на кино, от време на време бе дори весело. Той беше интересен и умен човек, дори имаше чувство за хумор, но аз гледах на него със собствения му леко кривоглед и хлъзгащ се поглед. Когато си замина, отново изпитах познатата самота, сякаш въобще никога не го е имало. След месец ходих при него на гости. Заведе ме на един мотел близо до града. Беше интересно и красиво място. През деня се къпахме в малкото езеро, а вечерта барманът ни сервира отвън под лозницата. Беше много любезен човек, искаше да ни достави удоволствие и го правеше с безкористно старание. Кънчо беше разсеян, замисляше нова статия, често вадеше бележника си и записваше нещо. Написаното не му харесваше, откъсваше листа и правеше от него лястовица. Това му бе станало навик.
Спомням си, че тогава видях един много колоритен и интересен човек, който седеше на съседната маса. Беше облечен с червена куртка, разкопчана до долу. Вечерта беше задушна, но той търпеливо понасяше вълнената дреха. Такава куртка бях виждала у един приятел на мама, който за малко не ми стана поредния баща. Чудех се откъде тоя човек може да има такова нещо и често поглеждах към него. Човекът се държеше с подчертано достолепие, с някакво чувство за превъзходство, което осъзнава само той. Забеляза любопитството ми и като изгледа със снизхождение детските забавления на Кънчо, каза: „Момче, момче, каква птичка е кацнала на рамото ти, а ти с хартиени си играеш!“ Кънчо го погледна, усмихна се и отвърна: „Правя ги, защото на мен самия ми се иска да летя!“
Когато ме изпращаше на гарата, ми каза да не преживявам, защото скоро щял да дойде в София. Очаквал назначение в някакъв вестник и тогава ще бъдем непрекъснато заедно.
След месец ми се обади, излизахме няколко пъти, но той беше твърде зает, имаше много работа. Един път дори ми се стори, че устните му имат неестествен мастилен цвят. Уплаших се да не би да е болен, но той ме успокои с това, че може би се преуморява. Последния път, когато се видяхме на улицата, той ме погледна изпитателно и строго в очите и попита: „Ти нали си сигурна, нали с очите си видя, че една лястовица попадна в гнездото!“ Не му отговорих, защото мислех за друго, и може би с това допълнително съм го измъчила. Обърна ми гръб и се смеси с навалицата. Как можех да го задържа тогава, когато си спомнях за човека с червената куртка, за любовта, която идва и отлита…
Генчо Атанасов — 37-годишен, строителен бояджия:
Ако си боядисал стаята черна, мога да ти я направя бяла. Мога да ти я направя светлосиня, бананова мога да я направя — каквато искаш! В занаята всичко умея — и постно, и блажно, латекс, гипсови орнаменти и фладер. Обаче с жени не мога да се оправям. Виж, там съм много бос. И ако някой ме попита какво ми е отношението към моята медицинска сестра и втора законна съпруга, ще му отговоря с една дума: отношението ми, меко казано, е много лошо, да не казвам противоестествено, за да не кажа нещо още по такова…
Ще речеш, друга фуста вейнал вятърът, като утихне, пак своята си ще гледаш. Мен тоя вятър двайсет години ме вее. Не, няма да стане! Не мога вече да се деля! Първият път като се жених, две ме искаха и аз разполовен: с едната живея, за другата мисля. След туй като се парясах — пак на две; повторих — пак тъй. Че докога ще го живея този живот на части. На колко части ще го изкарам. Тъкмо събера пари и купя я нова секция, я гардероб, и хайде — давай триона да го режем на две. Четири пъти съм купувал сервизи през семейния си живот, по три чинии имам от тях!
И като си помисля, защо точно за мене се хвана тая. Нито съм хубавец, нито съм учен, а и пари нямам! А пък тя: „Ти си ми бога, ти си ми царя…!“ Върви го разбери тоя живот. Уж нищо не щеш от него, а той вземе, че ти поднесе на поднос — хубава млада жена с апартамент и софиянка при това! Ако не вземеш — балама си, ако пък вземеш — много умен ли ще станеш?