Повика ме в София един съученик. Той се издигна още тука, на местна почва, и го дръпнаха в голямото село да оправя батаците там, защото насам беше вече ги оправил. Стана директор на някаква много дълга фирма, все не мога да й започна името, но на опашката завършва със „СТРОЙ“. Та обади се той и вика: „Вземай една седмица отпуска и идвай тук, че има една работа за теб!“
Свършиха ли се, викам, бояджиите, че чак от провинцията взехте да викате помощ.
„Работата е, вика, много специална, за голям специалист. На моите ръцете им са отзад и в сравнение с тебе са чираци, пък и клиентът иска майсторът да е от провинцията, за да не се клюкарства после. Слагай дрехите в една чанта и идвай!“
Сгънах един нов кат, сложих си бръснарските принадлежности в дипломатическото куфарче, и одеколон сложих, ама шапка забравих. А пък бояджия без шапка е като налъм без каишка.
Пристигнах на гарата, моят човек там. Качихме се на служебната кола и ме закара до тяхното управление. Возя се, значи, като суперспециалист, секретарката и тя ме гледа лъскаво, като че ли съм сгледник, и пита: „Кафе или чай, моля?“
Съученикът ме знае, че не съм от много приказливите и разбирам от една буква, даде ми една визитна картичка и вика: „Умната! Човекът е много специален, плаща си както трябва, но иска високо качество и най-вече да няма много приказки. Колата ще дойде да те вземе след пет минути, ти само покажи картичката, а довечера да си у дома! Ще си пием от нашенската ракия.“
Изпих си кафето и слязох долу на улицата. Скритите работи не ги обичам — какъв ще е този човек, мисля, дето иска да му боядисвам тайно, и се сетих, че не попитах кой ще дойде да ме вземе. Гледам, озръщам се да се появи някое шофьорче, защото правя сметка — машина, кофи, стълба, материали и прочее бояджийски инвентар може да се побере само в един пикап. Вместо това, до мене спира една бяла лада и една хубавица ме пита аз ли съм майсторът. Уби ме с лаф! Че аз четка през живота си да не бях хващал, пак щях да кажа, че съм майстор. Подадох й картичката, а тя я гледа, като че ли й давам бакшиш скъсан и мръсен лев.
Настаних се в колата, отпред при нея. Закопчах се с колана, че като каза онова момиче — газ, газ… Светофари, трамвай, кръстовища, всичко се замаза… Повлече те, викам, Гена, големият живот. Досега беше чувал само, че тука имало някаква болница „Пирогов“. Много хубаво лекували там, защото в поздравителните концерти по радиото все на докторите от тая болница изказват похвала. Как да е, в „Пирогов“ не се отбивахме и стигнахме по живо, по здраво. Спряхме пред една голяма кооперация. Сградата отвън нищо особено, тук-там беше плесенясала от влага и имаше откъртена мазилка. Обаче стълбището ми взе акъла. Всичко, братче, от махагон — ламперията по стените, парапетът, само стъпалата от мозайка. Има си хас и те да бяха от махагон.
Младата жена, дето ме вози, не продумва. Все едно че ме няма, взе да се изкачва нагоре. Тая, викам си, много тежко го дава. Чакай да пръсна кофите, тогава ще приказваме. И по-курназ от тебе съм виждал, ама после съм им го изкарвал през носа. Не иде да се хваля, но доста жени съм пребоядисал. Кафенце са ми правили, щрудели и какво ли не, четката са ми държали, докато си пуша цигарата, само и само да се отърват от мен. Един път такава една намръщена взе да ми се кара, че много съм бил изцапал. Защо, викам, ти е притрябвал бояджия — покани си поп или доктор, че те не цапат. Тая, мисля си, вита баница ще я карам да ми прави!
На втория етаж се спряхме пред една голяма врата. То не е врата като врата, ами голяма като селска порта. Каруца със сенарските ритли може да влезе през нея. И тя цялата от махагон. Навсякъде махагон, майка му стара, като че ли го секат по Витоша!
Момичето отключи вратата и влязохме. На много места съм боядисвал, големи апартаменти съм виждал, ама това — какво да ти кажа! В коридора, сводест и широк като жп тунел, бяха оставени няколко торби гипс, кутии с алкидна и латексова боя, стълба и бояджийска помпа, валчета, шпакли и четки — всичко ново. Оглеждам се и си мисля — вита баница, че и баклава. „Това са материалите и инструментите — каза момичето. — Ето ви и проектите. Моля ви след една седмица всичко да бъде готово. Много съжалявам, но дотогава ще отсъствувам. Ако има нещо неотложно, обаждайте се на мъжа ми!“
Пъхна ми пет рисувателни картона в ръцете, даде ми и ключа на апартамента и излезе. Я виж къде съм се окапал от витата баница!