Ходя по пръснатия на пода талаш и гледам картоните. Работата правена с мерак — художник нарисувал проектите, встрани с квадратче отбелязал какъв да бъде цветът, дограмата, и нея дал с квадратче, не може да се сбърка! Учена работа!
Докато разглеждах стаите, ми се стори, че някой чука. Не беше съвсем чукане, а сякаш куче драска по вратата. Спрях и се ослушах — драска! Звукът идваше от дневната и аз влязох вътре. Стаята беше голяма и просторна, с прозорци от тавана до пода. От двете страни имаше по два отвора в стените, нещо като гише „СПРАВКИ“. Единият беше отворен и през него се виждаше кухнята. През такива отвори домакинята подава яденето, за да не обикаля и върти излишни километри. Другият отвор, за него разбрах после, направен и той като гише, но много майсторски замаскиран. Представляваше две големи квадратни пана — резбовани. На едното бе изобразено слънцето с човешка глава, покрай него хора — един копае с мотика, друг бере грозде, трети се къпе в езеро. Другото изобразяваше месеца, и той с човешки образ и със затворени очи. Не можах да разбера дали спи, или не иска да гледа. Около него пак бяха изобразени хора — едни спят, други се целуват, човек пишеше с паче перо, а до него пасеше крилат кон. Имаше даже мъж и жена, които се бореха, и жената беше надвила мъжа. И точно на тази дъска ми се стори, че се драска. Сложих ухо на нея и чувам някой да ми шепне: „Другарю, излезе ли онази?“ В първия миг се стреснах, но се окопитих. Откъде се обаждате, викам? „От съседната стая — отговаря невидимият. Хей тука до мъжа и жената, дето са един върху друг, има едно дърво. Натиснете го, ако обичате!“
Отдръпнах се и тогава видях, че мъжът и жената лежаха под едно дърво — ябълка с плодове, големи като тикви. Натиснах дървото с пръст и се чу леко изщракване. Двете дъски се открехнаха и веднага между тях се показа човек с рядка, побеляла коса, червендалест и засмян. Протегна ръка през гишето и каза: „Приятно ми е да се запознаем. Стоян Т. Хаджистоянов — писател.“
През гишето се виждаше съвсем малко, но си личеше, че стаята е голяма. Целите стени бяха в рафтове, натъпкани с книги. След няколко дни като се опознахме и разбрах, че е под ключ, го попитах къде си върши оная работа.
„А, аз си имам тоалетна-баня! — каза той.“ Излезе, че това вътре зад кепенците с месеца и слънцето било гарсониера с тоалетна-баня. Заключвал се вътре и по цели седмици пишел.
Стоян донесе две чашки и една бутилка уиски и ги сложи на гишето. Наля си неговата, капна няколко капки и в моята. Погледна ме, за да види какво ще кажа, пък аз го гледах като сътрудник на Народния контрол. Усмихна се виновно и ми наля колкото и на него. „Не че ми свиди, каза, ами аз го ползвам като лекарство. Помага за атеросклероза и инфаркт.“
Чукнахме се и пихме.
Дъщерята, викам, е много оправно момиче. Не приказва много, а пък колата кара и с бояджия може да се оправи. Стоян малко се понамуси и каза, че това било жена му. Облазих го! Млада жена, голямо жилище, хубава работа — подреден човек! Аз с моя занаят, жена и къща — накъде съм? Ами какво да правиш — кой за каквото е учил! Е, оплака се човекът, че не му давала да си маха ченетата, да пие уиски за лекарство, да не излиза, докато не си приключи договорите, но това не е болка за умиралка. Такова тегло и аз го изтърпявам!
— Вие сте имали рядък късмет да попаднете в кухнята на писателя. За това мечтаят много литературни клюкари. Говори се, че младата му жена му спускала своеобразен план.
С кухнята видях най-голям зор. Не че беше нещо опушена или замърсена. Жена му забравила един куп чинии, че се хванах и ги оплакнах. Половин час загубих, ама светнаха. Както и да е! Пък онези да си говорят какво щат. Аз съм дал дума на съученика, че нищо няма да казвам. А че жена му е млада и хубава, туй не можеш го скри от никого!
Като свърших в кухнята, и реших да започвам работа. Захванах се първо да боядисвам таваните и се сетих, че нямам шапка. Нямаше и вестник да си направя. Почуках на гишето и попитах дали има непотребен вестник.
„Аз, драги, вестници не чета!“ — отвърна ми Стоян и продължи да си чука на машинката.
Обиколих апартамента, но не можах да намеря хартия. Мебелите завити с найлон, а пък от него шапка не става. Излязох на балкона и там за мой късмет намерих един вестник, сгънат на лястовица. Не приличаше баш на лястовица, ами на онова, дето децата му викат цепелин. Сигурно някое хлапе го беше хвърлило от отсрещния блок. Развалих лястовицата и си направих една хубава шапка. Хванах се яко за работа и докато се мръкне, ударих една ръка на всичките тавани.