Вече беше съвсем тъмно, когато отидох у съученика. Пихме по една ракия, поприказвахме си и той ми обясни що за човек е клиентът. Каза, че бил добър човек, ама млада жена, нали разбираш…
Преспах у тях, а сутринта рано-рано — на обекта. Преоблякох се с работните дрехи, сложих си шапката и тъкмо се каня да започвам работа, отново се чу драскането. Нали вече си знам урока, направо натиснах ябълката и червените бузи на Стоян лъснаха от другата страна. Такива хубави бузи имаше, че чак ти иде да го нащипеш. И една усмивка опънал — ако бях малък, можеше да ме излъжат, че е Дядо Мраз. Поздравихме се и той извади напръстниците и бутилката. Пием си и разговаряме. По едно време той се загледа в шапката ми и посегна да я вземе. Наведох се и не му я дадох. Напи ли се, викам си, този човек, какво му стана, че взе да ми дърпа шапката! „Много ти се моля, вика, дай ми тая шапка!“
Една шапка — нищо не е. Но не я давам, защото друг вестник няма, пък и си имам принцип — с една шапка да изкарвам обекта. Тя ми е нещо като талисман и моите от бригадата я гледат като ведомост — а я настъпиш, настъпваш си надника. Бай Стоян като малко дете — дай, та дай. Тоз човек, викам си, е свикнал всичко в ръка да му дават, ама тоя път ядец! „Хайде тогава да се сменим — моли се той. — Аз тука имам колекция от шапки, само че ти не можеш да влезеш. Събирал съм ги по целия свят. Пък от тия, на португалската бойна марина, имам две…“ Извади една шапка, да ти останат очите в нея. Харесах я и ги сменихме. Като се върна, викам си, ще кажа на моите, че съм ходил да боядисвам в Португалия.
Докато я сложа на главата си, и бай Стоян развалил моята шапка. Бях я направил майсторски, с малка козирка — шапка и половина, а той взе, че я развали. Защо развали, викам, хубавата шапка. Не можеш я направи пак! Той ме погледна намусено и рече: „Аз няма да я правя, ами ще я чета!“
Чувал съм, че писателите били малко така! И тоя не падаше по-долу, ако да приличаше на Дядо Мраз.
Три дни не се обади никакъв. Даже и машинката му не се чуваше. Умря ли този човек, рекох си, какво стана с него? Почуках му, той се обади да отворя и когато се показа през гишето, ми се стори посърнал и угрижен. Бузите му пак бяха червени, ама като крайпътни ябълки — отгоре прашасали.
Какво, викам, става, да не си нещо болен?
Той въздъхна дълбоко, изгледа ме някак особено, сякаш го беше яд на мене. Да даде такава шапка за един вестник от две стотинки! Отдръпна се от гишето, чух, че взема пак лекарството, и каза? „В статията има много бели петна. Ти си я накапал с боя, та не може да се чете!“ Извади шишето и чашките и тоя път ги наля така, че чак преляха.
„Днес, вика, няма да работиш, ами ще си разговаряме. Моля те да ми кажеш как живееш, какво правиш, че литературата се интересува от тебе. Ти си й главният герой. Вземай думата и разказвай!“
Абе, бай Стояне, викам, как ще си зарежа работата и ще го ударя на приказки. Жена ти срок ми е дала. Ако не го изпълня, посрамявам занаята, както е рекъл Колю Фичето. Пък и какво има за разказване — живея и работя като хората. Какъв герой съм аз. Вие пишете за разни там ханове и професори, в краен случай за доктори и инженери! Хвани си един хан и един професор, опиши им житие-битие, и готова работа. Какво има да се занимаваш с мене — кой съм аз? Стоян обаче настоява да му разказвам. Изпих си чашката, каня се да почвам работа, той ми наля друга. И нея изпих, а той пак я напълни. Развърза ми се езикът и взех да му разправям разни работи от занаята. Тъй от дума на дума накрая му изпях „Заплакала е арестантска майка“. Разбий го тоя дулап, викам, бояджия ще те направя! Отначало ще си трети разряд, обаче ще се явиш в ПУЦ и ще вземеш по-голям. Пък и материал може да събереш и книга да напишеш.
След няколко дена се върна жена му. Беше ходила на море, почерняла от слънцето и станала още по-хубава. Попита ме идвали ли са някакви момичета или други хора, казах й, че не са, и чак тогава му отключи. Най-после го видях в истинския му ръст. Беше дребен, облечен в анцуг и тънките му крака и коремът се очертаваха още по-ясно. Представях си го поне с двайсе сантима по-висок. Качиха се на колата и отидоха на Витоша. Аз останах да довършвам дограмата. След един час вече бях приключил, окъпах се и облякох чистите дрехи. Мина още един час, мина втори — никой не се прибира. По едно време вратата се хлопна и влезе жена му.
Къде е, викам, моят човек, да си оправяме сметките, че имам влак да гоня следобед.
„Избяга, вика тя. Избяга по пътеката на здравето. Има такава пътека, по която се бяга за здраве. Тръгна по нея и не се върна. Но вие не се безпокойте за нищо. Аз ще ви платя за работата. И за влака не се безпокойте. Ще ви закарам, защото ми е на път. Аз също ще избягам, само че на морето. Ще му дам да разбере!“ Уж спокойна изглеждаше, не вика, ами тихичко ги реди, а едвам си поема въздух от яд.