— Защо си разчитал само на роднинството? Нямаше ли и друга възможност?
Все се каня да те питам в кой свят живееш? Какво е роднинството? Сбор, сватба, кръщене и смърт! През останалото време с други живееш! Свако е уредил толкова много чужди хора. Оказа се, че и за мечтите трябват връзки. И човек можеш да станеш с връзки.
Аз съм човек на кръстопът. През мене минава много народ, всичко съм виждал. Един лови риба в езерото, през това време жена му пристига с чужд мъж, вечерят и си заминават по пътя. Вечерта той й носи рибата, а тя му вика, че не е гладна. Жена ми Ана се къпа в езерото гола с един познат, а след една седмица се оженихме. Въртележка някаква, безредица, като гледаш отстрани, а всъщност всичко си е съвсем подредено. Не всеки отива, където иска, и не всеки става такъв, какъвто иска. Между искането и моженето се замътва водата и там се давим ние. А има хора, които нито искат, нито могат.
Миналото лято в селото доведоха едно момче. Ненормално е, но тихо и кротко. Родителите му се развели, майка му решила да се жени втори път и го пратиха при баба му, тя да му бере гайлето. Започна да идва често тука. Селяните му викаха Нямото, но то не беше нямо, разменяли сме си по няколко думи. Питах го на колко е години, а то ми каза: „На много!“ Такъв човек наистина изглежда много стар, макар и да няма нито една бръчица по лицето. Може би не съм прав, но понякога като го наблюдавам, си мисля, че е запазил детското си лице само защото няма желания. Жена ми Ана също се привърза много към него, но Нямото я отбягваше, сякаш се страхуваше от нея. Страх го е от тебе, казвах й. „Не, вика тя, не го е страх, само не ме харесва. Аз съм толкова грозна!“ Ана се шегуваше — де да бяха всички грозни като нея!
Един ден Нямото пак дойде и седна на един стол до прозореца. Трябваше да изляза навън, за да подредя касите, и го оставих само. Свърших си работата и се върнах. Бях отвън на светло, а вътре е сумрачно и очите бавно свикват, та в първия миг не можах да позная човека, седнал до Нямото. Ядосах се, защото, без да пита, бе взел шапката от рафта и я сложил на главата му. Тя едвам се крепеше и момчето я подпираше с ръка. Приближих се и гледам — свако Никола. Доста години не бяхме се виждали, откакто се скарахме за имота. Не беше се променил, младееше се. Чувах даже, че откакто направи вилата, и млади момичета от морето си водел тука.
„Това твое момче ли е?“ — гледа ме той с присвити очи и се смее. Пресегнах се, свалих шапката и я хвърлих на масата. Доядя ме, дето се подиграва с момчето, и се сетих. Той и на мене така ми се подигра, когато исках да ме урежда на корабите.
„Какво гледаш като бодлив бик, вика, че седни, седни да се видим! На гости съм ти дошъл. Доведох Михаелчо да изкара лятото тука, че нали знаеш какъв панаир е по морето. Аз ще дойда по-нататък, сега службата не ме пуска. Тати ми каза, че работиш тука наблизо, и рекох да дойда да се видим. Ти се сърдиш, ама рода сме, не може така!“
Седнах и му викам: „Не сме рода вече, свако Никола. Нашето роднинство един дувар го дели!“
Той взе шапката в ръце, повъртя я и рече: „Ти още не можеш да ги забравиш морските мераци. Всяка майка моряк не ражда, Рафаиле! Какво мислиш, че цял живот ще те подмятат вълните и долари ще печелиш. Всичко омръзва момче! Всичко! Чувам, оженил си се, добра и хубава жена си взел, работата ти не е лоша, какво искаш повече?“ Продължаваше да върти шапката на пръста си. Нямото го гледаше и се усмихваше тайнствено, а аз кипях от яд!
Защо ме прецака, казвам му? Свят исках да видя! „Козът беше у мене, вика, какво да правя! Аз бях готов да ти уредя работите, но ти се оказа корава глава! Не отстъпи на леля си. Щяхме да ти платим дела, и толкоз! Че ти мене прецака, момче! Накара ме да се катеря по лозята, там да правя вила, да прекарвам материали, вода и ток. С пет хиляди лева по-скъпо ми излезе. Ако беше къщата в село, щях да й направя един ремонт, и край!“ Беше ми на езика да го попитам защо бащината си къща не направи на вила, но си премълчах. Такъв винаги ще намери какво да ти каже. Той се наведе до масата и от една найлонова торба, на която бяха нарисувани полуголи момичета, извади бутилка уиски. „Дай чаши, вика, да се почерпим, няма все да се караме!“
Погледнах го, но той наведе глава, спря да върти шапката и я остави на масата. Тогава се пресегнах, взех бутилката и отвих капачката. Той вдигна глава и махна с ръка, сякаш искаше да каже, че при такъв случай най-добре е да се пие от шишето. Гледам го в очите, без да мигна, излях цялата бутилка в шапката и викам: „Такъв гост, свако Никола, така се посреща. Хайде, пий за здраве!“