Шапката подгизна, под нея се образува голяма локвичка и една струйка шурна по земята. Нямото гледаше с отворена уста. Свако Никола стана и без да каже нещо, тръгна към вратата. „Ако беше ми помогнал, извиках му аз, може би щях да се удавя някъде по моретата и къщата щеше да остане за вас!“
— Какво направи с шапката? Изхвърли ли я?
Шапката изсъхна още същия ден, даже не личеше, че е наливано нещо в нея. Поставих я на същото място. Понякога се дразнех, искаше ми се да я изхвърля, но после забравях и тя си стоеше там и събираше праха. Забелязах, че на Нямото тя започна да му прави голямо впечатление. Продължаваше да идва тука, но щом влезеше, и приковаваше поглед в нея. Погледът му бе изпълнен с тревога и страх, а може би не беше страх, а страхопочитание. Трудно ми беше да разбера какво чувствува едно такова момче. Мислех, че се е уплашило от оня случай със свако.
Един ден бях ходил в града, забавих се цял ден и като се върнах, забелязах, че шапката я няма. Попитах Ана и тя каза, че я дала на Нямото.
— Такъв подарък ми напомня за „даровете на влъхвите“. Да подариш нещо, което не ти трябва, на някого, на когото няма да му върши работа…
И аз й казах така. Тая шапка, викам, на свако повече щеше да му прилича. Защо не му я нахлупих тогава до носа. Той и без това нищо не вижда от лакомия. Те и за мене разправят — кръчмарин, стъклена душа. Даже говорят, че съм взел това заведение, понеже водата е в неограничено количество и ми е подръка — нали има езеро!
Ана е много добър човек! Успокоява ме и вика: „Нямат свършване мръсниците на тоя свят! Шапката не е съвест, че като му я сложиш на главата, и да го направиш човек. Ако щеш, на такъв червена шапчица му сложи, той ще ритне кошничката с баницата и сам ще заведе вълка при баба си, само и само да развали добрия край на приказката!“
Глупаво си постъпила, казвам й. Защо я даде на това нещастно момче, да става за смях на хората. Представяш ли си на какво ще прилича с капитанска шапка на тая голяма глава.
„Може и да си прав, вика тя, но той така влюбено я гледаше, че исках да му създам малко радост, като му я дам. Не съм му я дала да я слага на главата си, а така, просто да се покажа добра към него.“
И наистина, Нямото като че ли разбираше, че тая шапка не е за неговата глава, и я носеше винаги, но в ръка. Използваше я като торба. В нея носеше круши и ябълки, по някой път камъчета или яйца. Един път беше намерил три малки птиченца и ги сложил вътре. Искаше да ги подари на Ана. Може би неговият неразвит мозък не можеше да разбере истинското предназначение на тази шапка — да пази Човешката глава от слънцето и дъжда, а кой знае, може би и от лоши мисли.
Съседът отляво
— Крайно време е да си оградиш лозето. Знам, че не си без пари и можеш да го направиш. Виж мене, дето се вика, от залъка си отделям, но съм се оградил. А твоето какво е — вървище! Кой откъдето мине — все през лозето. Оня ден съм седнал на шезлонга и се пека. Задрямвам вече и изведнъж чувам, някакво ръмжене и мучене — на песен прилича. Станах и погледнах от терасата и видях в твоето лозе един човек, ама нито мъж, нито момче. Ненормално някакво беше. После питах и ми казаха, че живее в селото. Пее и влезе в твоето лозе. В ръка носеше някаква шапка, пълна с ягорида. Калпазанин с калпазанин, викам си, защо е брал грозде, когато то не може да се яде. Извиках му, но той не ме чу. Беше се загледал в твоето плашило. Приближи се до него, обиколи го няколко пъти и се спря насреща му. Седя тъй неподвижно около пет минути, ама и аз повече не му викам, ами гледам какво ще стане. Стори ми се, че му говореше нещо през това време, но духаше вятър и консервените кутии по моите лози дрънчаха, че не можах да чуя. Видях само, че мърдаше устата си. Като се наприказваха, изхвърли ягоридата и нахлупи шапката на плашилото — шапката не си познава главата! Изглежда тая работа много го зарадва и пак почна да пее. Поклони се няколко пъти, като гледаше към шапката, и си отиде.
Толкоз видях, толкоз ти казвам! Обаче вземи и си огради лозето, защото и десет плашила да имаш, грозде пак няма да ядеш!
Епилог
Много хора се лъжат, като мислят, че кръжейки, птиците само и единствено се събират и подготвят за своя далечен полет. В тоя последен кръг над кръстопътя, приличащ на главно Ж, мотела и езерцето, лозята върху припека птицата иска да запомни мястото и да си вземе нещо за спомен. Такъв спомен може да бъде всичко, дори и едно плашило, макар че за нея, държана далече от сладкия гроздов сок, то е лош спомен. Но НЕГО вече го няма. Късна есен е и гроздето е прибрано в бъчвите. В капитанската шапка на португалската бойна марина, останала без козирка и кокарда, е насадена миниатюрна индийска кокошчица. Куртката, подплатена със стъклена вата, и разръфаният отзад панталон вероятно са минали през дарака и са се превърнали в ефектен камгарен плат. „Адидаските“ събират прах и слава във витрината на местния спортен клуб.