Вечерта моята жена, като че ли някой й е казал, че си ида, ме срещна пред портата. Подшушнал й е някой нещо, иначе откъде-накъде ще ме чака. Уж беше на работа, пък си дошла по-рано, пъхнала ръце под престилката и ме чака. Човек като я погледне, ще си помисли, че се кани да месва хляб, само чака да й втаса тестото. Даже ми отвори и вратата да си вляза и аз се проврях покрай нея, защото е много дебела. Тръшна вратата след себе си и на мен ми стана ясно какво се задава. Понеже съм човек притеснителен, взех, че се спънах в долното стъпало. Че като взе да кълне и да се тръшка като заклано пиле: „Боже господи, с какъв мъж си ме събрал, господи, какъв мъж си ми дал да водя! С нови обувки се нагласил, за да пръска лозето на оная… Пък аз, божичко, цял ден се бъхтам, двата края да свържа. Нашето лозе маноса, боже, той тръгнал на оная да пръска, дробът ти да се пръсне дано!“
Тези обувки, казвам й кротко, не съм ги купувал, ами ги намерих. „Къде, вика, ги намери бе, къде ги намери, че да ида и аз да си намеря. На хората в устата ме тури, на цялото село за смях ме направи. Що не ги намери комшията Атанас? Ама той човекът си гледа в пътя, настрани не поглежда и нищо не намира. Не си ги намерил ти, нито си ги купил, ами оная ти ги е донесла армаган, когато ходи на обмяна на опит. Що мен не ме пратят на обмяна на опит, че да не се върна вече. Ама знаят те кого да пращат…“
Кълне и нарежда, не ти е работа! Нямаше какво да кажа, пък и съм се отказал да се препирам с нея. С жена като моята да се надхващаш и с малко прасенце да се надбягваш — все то!
Събух обувките, без да ги развързвам, видиш ли, хич не ми е до тях. Стъпих си в цървулите и отидох да си върша моята работа из село.
Надвечер като се прибрах, гледам обувките си стоят там, където ги бях оставил. Прескочих ги и си влязох в кухнята. Години вече спя в кухнята, защото не ме пуска при нея, ама и аз нямам мерак.
Разправят, че всичко било до време, само меракът до гроб, но не е тъй тя! Мина ми меракът мене, само прякорът и едното можене ми остана!
Вечерях каквото се намери, глътнах си хапчето за нерви, легнах и веднага съм заспал. Как няма да заспя, като цял ден разнасям като кираджийски кон разтвор по лозята?
Посред нощ се събудих от нещо, което светеше в прозорците. Сякаш бяха фарове на лека кола. Погледнах, и какво да видя: моята, с бяла риза до петите като таласъм, носи двете обувки и те светят като петромакси. Боята им беше такава — светеща. Пусти жълти обувки, не били като за мене… Че то с тях може и венецианска вечер да се направи. Виждал съм едно време такова нещо в Свищов.
Таласъмът отиде до плета, пусна обувките на земята. Ослуша се, огледа се и се върна обратно. След малко се появи с мотика й започна да копае. Чувах как се задъхва от яд. Изкопа трап, на който може да се опърли цяло прасе. Зарови ги, викам си, загърли ги, че напролет може да покарат. Ще берем и ще раздаваме на комшиите.
Легнах и пак заспах. Но сънят ми неспокоен, събуждах се и заспивах и все сънувам, че иманяри копаят в двора ми. Насън си мисля дали пък тези обувки не светят и под земята, както свети например заровено имане. И да вземат да ми шетат всяка нощ из двора? Ни лук, ни домат ще остане! Стреснах се от тази мисъл, станах и пак погледнах през прозореца. Беше взело да развиделява. Гледам на комшията Атанас копоя, дето го гръмнаха като скитащо куче, пък той разправя, че го бил продал на някакви си хасковлии за две хиляди лева. Не две хиляди, две стотинки не давам за тая мърша…
Хайде сега, ние сме много тарикати, пък хасковлиите балами!
Рови копоят му с копой и изрови обувките. Помириса ги — харесаха му, вампирска пора! Взе едната и се мушна под плета. Взе другата, и нея занесе. Крадливо куче, ей! Яйца и пилета не останаха в селото от него.
Вземай, викам, прибирай, нека да му светят в двора на Атанаса, че да види с каква грозна жена спи.
Взех още едно хапче, отпуснах се и съм заспал като къпан.
Станойко Пеев — 26-годишен, оператор на металорежеща машина:
Лежах по гръб и правех колелца от пушек, когато човекът, облечен като спортист, изтрополя край главата ми. Вихрушката, образувана след него, отнесе кравайчетата. Трябва да мина покрай мене с четиридесет километра в час. Такова нещо аз мога да преценя. Стотни от секундата по-късно скочих и потърсих най-краткия път за бягство…
— От какво толкова се уплашихте? Заплашваше ли ви нещо, искахте да се скриете от някого, или…?
Не, нищо не ме заплашваше. Просто съм гърмян заяк и си имам едно наум. Пък и не обичам много-много да съм в очите на хората. Майка ми вика, че много лесно съм прихващал уроки, но това са бабини деветини. Свенливост го кажете, затвореност, както и да е, но където има двама, аз не съм човекът, който ще им прави компания. Като малък бях болнав и хилав и, с извинение, се напикавах в училище, затова децата ме избягваха. Спомням си, че през междучасията стоях в един и същи ъгъл, с гръб към всички и чоплех в стената. След време направих доста голяма дупка, можех да си пъхна целия пръст. Доста неприятности имах с този си навик! После като поотраснах, се оправих, но вече бях свикнал да съм сам и стана късно за пренастройване. С машината е лесно. Електроника има, копчета — натискаш ги и пренастройваш…