Един ден моята приятелка ме покани на гости. Искаше да ме запознае с родителите си, нещо, на което на село му викаме сгледа.
Казах на нашите и после съжалих, че го направих. Мама, горката, се разболя от мерак. Баща ми ме попита само имам ли пари, прави се, че не е станало кой знае какво и само припомня на мама как кога ходил да я иска, нов костюм си бил купил, нови обувки, ланеца на брата си взел…
Реших да не им развалям празника, макар че си имам всичко. Изтеглих от книжката пари и се облякох от главата до краката. Старите примират, защото вече ме бяха отписали. Голяма радост беше.
В уречения ден позвъних на вратата и ме посрещна майка й. Кимна ми любезно с глава, с една цикламена усмивка от червило, но не ме покани вътре. През открехнатата врата се чу неясно шушукане. Аз съм винаги нащрек и си казах: „Станойко, шушу-мушу къща разваля.“ Подразбрах, че говорят за мен, наведох се досами вратата и чух майка й да казва: „Кажи му да си събуе обувките, че то там по село — кал и говежди фъшкии…“
Моята приятелка се показа зачервена от притеснение. В ръце държеше терлици, ушити от износено палто и украсени с гайтан като черкезки елек. Направих се, че нищо не съм чул, и се усмихнах. Обаче аз си зная какво ми беше.
Събух си обувките отвън и обух терлиците. В антрето беше много тъмно, не виждах нищо и се спънах. Помислих си, че това не е на хубаво и така и стана. Още с влизането в хола се хлъзнах по покрития с прозрачен полиетилен килим и връхлетях върху масата. Тя се блъсна в салонния бюфет. От него падна една порцеланова балерина, която си счупи крака. Майка й извика на умряло. Бащата, който се бръснеше в банята, се поряза и веднага излезе по потник. Стоях с ръце, вкопчени в масата, бях толкова изненадан, че не смеех да мръдна. Гледах ги как се пъхнаха под бюфета да търсят крака на балерината. Намериха го бързо, изправиха се и баща й каза: „Няма й нищо. Ще се залепи с епоксидно лепило.“ Майка й отвърна скръбно: „Да, ама ще личи!“
После, когато седнахме около масата, разговорът се въртеше все около този крак. Моята приятелка отвори кутия бонбони и ме почерпи. Бях толкова притеснен, че едва ли можех да дъвча. Седях мълчаливо и само кимах от време на време с глава, без някой да ме е питал нещо. Бонбона бях оставил на края на масата и го гледах упорито. Моята приятелка, сякаш се уплаши, че мога да го разтопя с поглед, протегна рязко ръка и го върна в кутията. Разбирах, че съм смешен, и бях доволен, че тя не се преструва. Помълчах още малко, видях, че и аз няма за какво да се преструвам, и станах да си ходя. Обикновеното в такива случаи: „Ама чакай, къде се разбърза“, се каза и тогава, но всичко беше съвсем на вятъра.
Когато останахме сами, отвън пред вратата, докато събувах черкезките терлици, й казах: „Ами ако краката ми… такова…“
Тя премига ситно-ситно и отвърна: „Баща ми ги топи във формалин. Съжалявам. Ако искаш, обади се пак.“ Взе терлиците и бавно затвори вратата. Разбрах, че й е много срамно и неприятно. И може би още повече ме доядя на нея. Една усмивка, един поглед в този момент щеше да промени всичко. Да беше въздъхнала поне…
Останах пред вратата сам и по чорапи. Понечих да си обуя обувките — гледам, там, дето ги бях оставил — чужди обувки. Някой се събул набързо, без да ги развързва, и си тръгнал с моите. Не казвам, че ги е откраднал. Сбъркал човекът! То толкова много обувки пред вратите, на камари, че как няма да сбъркаш!
Обух чуждите обувки и си тръгнах. Няма да си ходя бос я! Стискаха ми отзад на петите и докато си отида, краката ми се разраниха. Остави това, ами от краката стискането като че ли полази по мене и стигна до главата. Ще кажеш, мръднал си. И аз тъй мисля. Даже два пъти ходих на психиатър, ей тъй, да се проверя. Вика — нормален си!
Стяга ме, стяга ме шапката, докато един ден си казах нещо такова: „Аз съм човек специалист, държавата полза има от мен! Не може ти мене да ме продаваш за два квадрата найлон! Край! Божите кравички умряха! Започва отмъщението на терлиците!“
— Изглежда, много силно е било озлоблението ви? И все пак не мислите ли, че такава реакция е твърде необичайна?
Сега като ви говоря, ме досмешава. И сигурно има за какво. Може би малко поукрасявам, но долу-горе в такъв смисъл бяха думите ми. Смешно е наистина, но и малко тъжно…
Оттогава започнах да навестявам стълбищата и коридорите. В началото си казвах, че си търся обувките, но всъщност си отмъщавах, колкото странно и неестествено да изглежда.
Първо ошетах блока на бившата си приятелка. След това ги започнах по номера, а после съвсем безразборно. Обикновено правех това рано сутрин, но понякога се случваше и късно вечер, че и през деня. Влизам в блока, напълвам си торбата и си отивам. Изглеждаше толкова просто и лесно в началото. Беше като игра, която много ме забавляваше. Няколко пъти щяха да ме хванат, съзнавах, че става опасно, защото бях почнал да се прочувам, но вече не можех да се откажа. Когато мина покрай някой блок, все ме тегли към входа. През ръката ми е минало мъжко и дамско; с гьон, гума, полиуретан и суров каучук; зимни и летни; чепици, ботинки, галоши, ботуши, маратонки, сабо… Детските обувки не вземах. Стигнах дотам, че по обувките можех да позная какъв е стопанинът им. Няма шега, на обувките ти е написано всичко за тебе. Нови обувки обаче не съм вземал, пък и не са ми попадали. Новите всеки си ги прибира вътре. Нови, макар и не съвсем, бяха обувките на спортиста. Сигурно си ги е донесъл от чужбина, защото такива обувки дотогава не бях виждал. Трудно ще ме разберете — това даже не е и колекционерска страст. Това е желание да освободя хората от ненужното, от това, което им пречи. Затова и тръгнах след него, когато го видях. Бях сигурен, че бегачът ще спре, ще изуе обувките и чорапите и ще ги хвърли под някой храст. Разбира се, неговите обувки не могат да се сравняват с тия, прилични на умрели плъхове по етажните площадки. Неговите бяха специални, така да се каже, професионални обувки, но аз съзнавах, че те не са му нужни, че те му пречат така, както букаите на коня. Метнах торбата на гръб и затичах след него.