А понякога се случва нито един от пациентите да не се оплаче.
Това винаги е лош знак.
Петата или шестата стая, в която влизам, е на Дюк Мосби — пациентът, който със сигурност ми е най-малко неприятен. Чернокож на деветдесет години, приет с усложнения от диабет, които към този момент включи гангрена на двата крака. Бил е един от десетте чернокожи американци, които са служили в специалните части през Втората световна, а през 1943-та е избягал от затвора за военнопленници в Колдиц. Преди две седмици пък избяга точно от тази стая в Католическата Полница в Манхатън. По долни гащи. През януари. Оттам и гангрената. Диабетът прецаква кръвообращението, дори ако носите обувки. За мой късмет тогава на смяна беше Акфал.
— Как е, докторе? — пита ме той.
— Горе-долу, сър — отговарям аз.
— Не ми викай „сър“ — казва той. — Все пак си изкарвам прехраната с честен труд.
Винаги ми отговаря така. Това е някаква армейска шега — нещо свързано с това, че не е бил офицер или нещо подобно.
— Кажи ми нещо ново, докторе — казва ми той.
Знам, че няма предвид нещо ново по въпроса за здравословното си състояние, което почти никога не го интересува. Затова си измислям някакви глупости за правителството. И без това няма как да провери.
Докато сменям превръзките на вонящите му крака, подхвърлям:
— Освен това, докато идвах на работа тази сутрин, видях как един плъх се бие с един гълъб.
— Честно? И кой победи?
— Плъхът — отговарям. — С лекота.
— Изглежда логично плъх да победи гълъб — съгласи се той.
— Странното е, че гълъбът не се отказваше — продължих аз. — Всичките му пера бяха оскубани и целият беше в кръв. Всеки път, когато атакуваше, плъхът го захапваше само веднъж и пак го събаряше по гръб. Сигурно трябва да съм на страната на бозайниците, но все пак ми стана гадно.
Преслушвам го със стетоскопа. Гласът на Мосби изкънтява в слушалките ми:
— Тоя плъх сигурно здравата е ядосал гълъба, за да не се отказва при това положение.
— Дума да няма — отговарям аз.
Ръчкам го по корема, като се опитвам да предизвикам чувство на болка. Мосби, изглежда, не усеща нищо.
— Виждал ли си сестрите тази сутрин? — питам го аз.
— И още как. Постоянно влизат и излизат.
— А от онези с късите бели полички и касинките?
— Много пъти.
Да, бе. Ако видите жена, облечена по този начин, това със сигурност не е медицинска сестра, а стриптийзьорка. Проверявам лимфните възли на врата на Мосби.
— Искаш ли да ти кажа един виц за лекари? — пита ме Мосби.
— Давай.
— Един лекар казва на свой пациент: „Имам две лоши новини. Първата е, че си болен от рак“. Пациентът казва: „Божичко! Каква е втората новина?“. Лекарят казва: „Болен си и от Алцхаймер“. А пациентът: „Е, поне не съм болен от рак!“.
Аз се смея. Както всеки път, когато ми казва този виц.
На леглото по-близо до коридора — някогашното легло на Мосби, преди главната сестра да реши, че е по-малко вероятно да избяга отново, ако го премести на метър и половина по-далеч от вратата — лежи непознат бял дебелак с късо подстригана руса брада и теме, но с кичури на тила. На четирийсет и пет години. Лежи на една страна, лампата му свети и той е буден. По-рано погледнах на компютъра и видях, че „основното му оплакване“ — това, което самият пациент е казал за себе си и което по правило звучи идиотски — е „болка в задника“.
— Боли те задникът, така ли? — питам го аз.
— Аха — отговаря той и скърца със зъби. — А сега и рамото.
— Да започнем със задника. Откога те боли?
— Вече казах. Всичко е написано в картона.
Да, сигурно. Поне в картона, който е на хартия. Но тъй като въпросният картон може да се иска от пациентите и да се използва в съда, лекарите обикновено не си правят труда да пишат четливо. Специално този на човека с болния задник прилича на детска рисунка на развълнувано море.
Колкото до файла в компютъра, който не е официален документ и следователно съдържа по-важната информация — там до „основно оплакване — болка в задника“ пишеше само следното: „ташак? ишиас?“. Дори не знам дали в случая „ташак“ означава тестис или откачалка.
— Видях — отговарям аз. — Но понякога има полза да го разкажеш отначало.
Не ми вярва, но какво друго може да направи?
— Ами задникът взе да ме боли — започва той, изпълнен с омраза към мен. — И ме болеше все повече и повече през последните две седмици. Накрая дойдох в спешното отделение.