— Дошъл си в спешното, защото те боли задникът? Трябва доста да те боли.
— Адски ме боли, по дяволите.
— Дори в момента? — питам, като поглеждам системата с болкоуспокояващи.
С толкова дилодид в кръвта би трябвало да не го боли дори ако си свали кожата с белачка за картофи.
— Дори в момента. И не си мисли, че съм наркоман. А сега започна да ме боли и рамото, мамка му.
— Къде?
Той ми посочва едно място по средата на дясната ключица. Не бих го нарекъл точно „рамо“, но както и да е.
Нищо не се вижда.
— Така боли ли? — питам и леко го ръчкам на посоченото място.
Мъжът изкрещява от болка.
— Кой е там?! — провиква се Дюк Мосби от съседното легло.
Дръпвам завесата, така че да ме види.
— Аз съм, сър.
— Не ми викай „сър“… — започва той.
Пак дръпвам завесата и се обръщам към картона на човека с болката в задника. Температура 37 градуса, кръвно налягане 120/80, дихателна честота 18/мин, пулс 60/мин. Всичко е съвсем нормално. И точно същото, както на картона на Мосби и на всички останали пациенти тази сутрин. Проверявам челото на човека с болката в задника с ръка, все едно съм майка му. Гори.
По дяволите.
— Трябва да минеш на скенер — казвам му аз. — Виждал ли си някакви сестри тук?
— Не, от снощи не съм.
— По дяволите — казвам на глас.
И, да, естествено, пет стаи по-надолу по коридора намирам и една умряла жена със застинало изражение на абсолютен ужас и картон, на който пише „Температура 37 градуса, кръвно налягане 120/80, дихателна честота 18/мин, пулс 60/мин“. Въпреки че цялата й кръв се е спуснала толкова надолу в тялото й, че все едно е легнала във вана с пет сантиметра синьо мастило.
За да се успокоя малко, отивам да се скарам с двете старши сестри. Едната е дебела ямайка, която е заета да попълва някакви чекове. Другата е ирландска скумрия, която рови нещо в интернет. Познавам ги и двете и дори са ми симпатични — ямайката понякога носи храна в болницата, а ирландката има толкова гъста брада, че я носи на катинарче. Не се сещам за друг човек, който толкова ясно да казва на света да ходи да се шиба.
— Не е наш проблем — отговаря ми ирландката, след като спирам да крещя. — И нищо не можем да направим. Нощна смяна бяха ония тъпи курви от Латвия. Сигурно в момента се опитват да шитнат мобилния на умрялата.
— Ами уволнете ги — предлагам аз.
Двете сестри започват да се смеят.
— Ако не си забелязал, в болницата не достигат медицински сестри — казва ми ямайката.
Забелязал съм. Явно вече сме използвали всички сестри от Ямайка, Филипините и Югоизточна Азия, защото в момента напредваме през Източна Европа. Когато членовете на култа на висшата раса, живеещи в колония, основана от сестрата на Ницше в Парагвай, решат да се върнат към цивилизацията, поне няма да останат безработни.
— Отказвам да пиша смъртния акт — заявявам аз.
— Супер — отговаря ирландката, завряла нос в екрана на компютъра. — Ще прецакаш пакистанеца, а?
— Акфал е египтянин — отговарям. — И няма да го прецакам. Нека го напишат латвийските кучки. Точка по въпроса.
Ямайката тъжно поклаща глава.
— Това няма да възкреси жената. Ако ги накараш да попълнят акта, те ще се направят на ударени.
— Не ми пука.
— Парнела? — пита ямайката.
— И на мен не ми пука — отговаря ирландката и добавя под носа си нещо като „върви на майната си“.
По реакцията на ямайката се разбира, че ирландката говори за мен, а не за нея.
— Кажете им да попълнят акта — подхвърлям и излизам.
Вече ми е по-добре.
Но дори след това все пак трябва да си почина малко. Моксфанът, който сдъвках преди половин час, се смесва с декседрина, който намерих в едно пликче в джоба на престилката си и изгълтах в случай, че действието на моксфана се забави, така че нещо не мога да се съсредоточа. Хваща ме прекалено бързо.
Обожавам декседрина. Хапчето е с форма на щит, с вертикална черта по средата, така че прилича на вулва5.
Но дори когато не се смесва с други лекарства, декседринът понякога не ви позволява да се съсредоточите. Когато го смесите с моксфан, всичко направо започва да се размазва пред очите ви.
Така че отивам в стаята на лекарите да се поосвестя и може би да изпия някой бензодиазепин от запасите си, скрити под матрака.
5
Всъщност на латински терминът за срамно окосмяване буквално означава щит, макар че при натуралните хора само женските пубисни косми са с такава форма. Срамното окосмяване на мъжете е с ромбоидна форма и се стеснява към пъпа, както и към чатала. От това следва, че жените, които се бръснат в ромбоидна форма, подсъзнателно се опитват да ви го начукат.