В осем часа на следващата сутрин съдията отхвърли всички обвинения срещу мен, като се позова на прецедента от делото „Брейди срещу щата Мериленд“, и постанови, че ръката не е трябвало да бъде приемана за доказателство в съда. Шест часа по-късно ме пуснаха на свобода. Донован дойде да ме вземе, заведе ме на обяд и ми разказа какво точно е станало.
Адвокатите ми бяха решили все пак да направят ДНК анализ на ръката. Бяха сметнали, че хората вече не са толкова прости както по време на процеса срещу О Джей преди пет години, и изследването нямало да навреди. Когато бяха получили резултатите, се бяха обадили и на рентгенолог, за да се произнесе за ръката. После на патоанатом. И накрая на зоолог.
Ръката не беше ръка. Беше лапа. На мечка. Мъжка мечка. И това беше краят на делото.
Още същия ден обвинението се опита да засекрети всички материали по делото, но вестниците вече се бяха приготвили със заглавия, които експлоатираха всички възможни игри на думи с „мечка“, „лапа“ и „нокти“, за които бяха успели да се сетят.
Горките шибаняци нямаха никакъв шанс.
А това не беше съвсем честно. Никой не спря да повтаря каква колосална глупост се е случила и колко тъп трябва да е някой, за да обърка меча лапа с човешка ръка. Но аз бях в онази съдебна зала, както и много други хора. И нито един от нас не се усъмни за секунда. Поне на снимките това не си личеше.
Дори след като завърших медицинската академия, приликата продължаваше да ми се струва изумителна, особено ако махнете ноктите, което ловците правят, когато одират кожата на мечките. Мечките са единствените бозайници, освен приматите, които могат да ходят на задните си лапи. А когато ги одерете, толкова много приличат на хора, че инуитите, тлинкитите и индианците от племето оджибуа са вярвали, че мечките наистина стават хора, след като бъдат одрани. А инуитите, тлинкитите и индианците от племето оджибуа със сигурност са одрали много повече мечки, отколкото някой пиян лаборант във ФБР. Да не говорим за журналистите от „Ню Йорк Поуст“.
Няма значение.
Но оттогава започнаха да ми викат Мечока.
19
Стоя зад завесата до леглото на Скиланте в реанимацията и въртя в ръката си двете празни ампули. Би трябвало да мина на визитация на пациентите си, а после да си бия камшика и да изчезвам от шибаната болница. Или направо да зарежа пациентите и да премина директно към биенето на камшика.
Но със сигурност не трябва да вися тук и да се чудя кой е убил Скиланте. В крайна сметка на кого му пука и какво значение има? Дали в болницата все още не се мотае друг професионален убиец, чийто телефон всеки момент ще звънне и ще му кажат: „Я чакай малко, така и така си там, защо не свитнеш и Мечока?“. Не ми се вярва. Вероятно разполагам с около час и половина.
Но за пръв път убиват някой от моите пациенти и това не ми дава мира. Вбесява ме по някакъв съвсем нов и непознат начин.
Давам си сто секунди, за да помисля.
Очевидният заподозрян е някой от семейството на Скиланте. Някой, който се е надявал Скиланте да умре на операционната маса, така че да може да заведе дело срещу болницата, но когато Скиланте е оцелял, е решил да вземе нещата в ръцете си и сам да свърши тази работа. Роднина, който може да спечели от застраховката.48
Но освен това е бил човек, който е знаел, че трябва да използва точно две ампули калий. При по-малко количество Скиланте можеше да остане жив или дори да оздравее по-бързо. По-голямото количество няма смисъл, а освен това по стените на аортата му щяха да останат следи, които да се видят при една евентуална аутопсия.
От друга страна, ако убиецът не е искал да се разбере, че Скиланте е станал жертва на убийство, защо го е инжектирал толкова бързо, че ЕКГ-то да прави такива подскоци? От застрахователната компания много щяха да се изкефят на този факт. Парите така и нямаше да излязат от касата им.
А може би човекът не е искал да се разбере за убийството, но не е разполагал с нужното време или опит, за да го направи като хората.
И пак: всъщност на кого му пука? Изгубих предостатъчно време. Ще отида да проверя онези от пациентите си, които ще умрат, ако не го направя, и ще оставя всички други на Акфал.
А после ще си бия камшика.
Знам какво си мислите: „Страхотно. Веднага да прецакаш египтянина, нали?“. Но всъщност е по-добре той да свиква, защото е много малко вероятно да се върна в тази болница.
В коридора пред реанимацията попадам на Стейси. Тя още е с престилката от операционната и плаче.
48
Това постоянно се случва — не чак хора, които убиват роднините си, а хора, които остават видимо и горчиво разочаровани, когато роднините им преживяват операцията. Обикновено идват и ви молят да не удължавате агонията на майка им, след като операцията е минала идеално и майка им вече ходи сама и иска да я изпишат.