— Какво е станало? — питам аз.
— Мистър Лобруто почина — казва тя.
— О — казвам аз.
Чудя се как е възможно да движиш с доктор Френдли и да продължаваш да се изненадваш, когато някой от пациентите му умре. После се сещам, че Стейси е нова. Прегръщам я с една ръка.
— Дръж се, момиче — казвам й аз.
— Не знам дали ставам за тази работа — хлипа тя.
Изведнъж ми хрумва нещо ново.
— Аха — казвам и броя до пет, докато тя продължава да подсмърча. — Стейси? Случайно да носиш проби калиев хлорид?
Тя кима бавно и неразбиращо.
— Да… обикновено не нося, но сега имам две ампули в чантата. Защо?
— Защо имаш две ампули сега, след като обикновено не носиш?
— Аз не правя поръчките. Просто ми изпращат всичко по куриер и аз го нося в болницата.
— Куриерът идва в офиса ти, така ли?
— Аз нямам офис. Куриерът идва в апартамента.
— Работиш от къщи?! — възкликвам аз.
Тя отново кима.
— Да, както и двете ми съквартирантки.
— Всички представители на фармацевтични компании ли правят така?
— Мисля, че да. Събираме се само два пъти в годината, на служебните партита за Коледа и Деня на труда.
Тя отново започва да хлипа, а аз си мисля: Господи. Всеки ден можеш да научиш нещо ново.
— Случайно да имаш още моксфан? — питам я аз.
Тя поклаща глава, без да спира да плаче.
— Не. Всичко ми свърши.
— Иди да се наспиш, момиче — казвам й аз.
Тъкмо нагласям респиратора на един пациент, за когото не съм споменавал досега и няма да спомена повече до края на тази история, а кожата на тила ми е настръхнала от усещането, че времето ми изтича, когато получавам на пейджъра съобщение от Акфал. Звъня му.
— Човекът със задника вече е болен от жълтеница — съобщава ми той.
Супер. Това означава, че черният му дроб е толкова зле, че е спрял да обработва правилно мъртвите кръвни клетки. Поне моята ръка вече е малко по-добре. Той обаче е прецакан.
Би трябвало да не му обръщам внимание. Не толкова, защото може да почака, защото май не може, но просто защото не мога да измисля какво щях да направя за него, дори да имах повече време. Знам, че ако се обадя в Програмата за защита на свидетелите и кажа: „Вижте, трябва да бягам, за да спася живота си, но имам един пациент, който за има-няма осем часа от болки в задника стигна до чернодробна криза, предизвикана от непознат и заразен патоген“, ако в Програмата за защита на свидетелите разбират нещо от медицина, ще ми отговорят:
— Бягай. Поне можеш да спасиш единия от двамата.
Или пък няма да кажат това. Програмата за защита на свидетелите не е най-състрадателната институция на света. В нея най-често използваният термин за свидетел е „боклук“ — което е окей за истински престъпници като мен, но малко дразни, когато става дума за млада вдовица с три деца, която ще свидетелства срещу гангстерите, застреляли съпруга й в собственото им магазинче.
А и повечето свидетели от програмата трябва да се радват, ако си намерят работа като касиери в някой супермаркет в щата Айова. Така че можете да си представите какво изпитват федералните власти към мен, след като явно си мислят, че работата ми като лекар е по цял ден да обикалям игрища за голф със златно порше с регистрационна табела с надпис „КУРЗАФБР“, купено с парите на данъкоплатците.
Това, което се случи в действителност, е, че отначало ме записаха в медицинския колеж в „Брин Мор“, за което платих от собствените си пари. И дори това беше възможно само защото Сам Фрийд се застъпи за мен. Сам вече се пенсионира. Ако пак се наложи да ме преместят, ще боядисвам пожарни кранове в щата Небраска. Никога повече няма да си намеря работа като лекар.
Естествено, мога да избягам и без да ме преместват. Участието в Програмата за защита на свидетели е напълно доброволно. Даже могат да те изключат насила, ако сгафиш нещо, и в половината от случаите дори те издават, уж без да искат. За да запазя обаче името си, с което върви докторската титла, ще ми се наложи да намеря някоя дупка на края на света, където мафията няма да може да разбере адреса ми, за да ми изпрати бомба по пощата. Но дори на тези места имат изненадващо строги изисквания за назначаване на лекари. Например да разберат кой сте.
Така че, ако си тръгна от тази болница, си тръгвам от медицинската професия — почти със сигурност завинаги.
Мисълта за това е зашеметяваща. Заточвам се към стаята на човека със задника.