Докато минавам покрай стаята на сестрите, старшата сестра ми подвиква с ямайски акцент:
— Ей, доктеер!
— Да, госпожо? — отговарям аз.
Ирландската вещица е заспала на клавиатурата на компютъра и точи лиги по клавишите А, S, Z и Х.
— Една жена постоянно ви търси — отговаря ямайката. — Остави номер.
— От колко време ме търси?
— От няколко часа.
Значи сигурно е за нещо законно.
— Може ли номера? — питам аз.
Сестрата ми подава една рецепта, на която го е записала.
— Мерси — казвам аз. — Внимавай твоята приятелка да не получи токов удар.
Сестрата се мръщи и ми показва кабела на клавиатурата, който е извадила от контакта.
— Все пак сме в болница.
Звъня на номера, който е записала.
— Ало? — казва един женски глас.
Чува се и шум от улично движение.
— Обажда се доктор Питър Браун — казвам аз.
— Лекарят на Пол Виланова?
— Да, госпожо.
— Ухапа го летящ гризач.
— Как така?
Вместо отговор чувам затръшването на слушалката, което в днешно време може да се постигне само с уличен телефон.
Влизам в стаята на човека със задника.
— Как си? — питам го аз.
— Да ти го начукам отзад — отговаря ми той.
Пипам му челото. Все още гори. Става ми малко виновно, че ръката ми вече почти не ме боли и пръстите ми са започнали да се движат.
— Случайно да те е ухапал прилеп? — питам го аз.
Не че прилепите са гризачи — те са отделен разред бозайници, наречен Chiroptera. Но понякога човек трябва да се изразява като простолюдието, ако иска да практикува медицина.
Освен това не съм чувал някой да е бил ухапан от летяща катерица.
— Не — отговаря човекът със задника.
Изчаквам да добави нещо, но той мълчи. Просто си лежи със затворени очи и се поти.
— Никога? — настоявам аз.
Това поне го кара да отвори очи.
— Ти какво, да не си умствено изостанал?
— Сигурен ли си?
— Ами да, мисля си, че щях да запомня подобна случка.
— Защо мислиш така? Ти не помниш дори последните четирима президенти.
Той ги казва един след друг, без грешка.
— Или кой ден от седмицата е — продължавам аз.
— Вторник — казва той.
Значи поне неговият мозък работи както трябва. Моят — не особено.
— Женен ли си? — питам го аз.
— Не. Просто нося халка, защото иначе супермоделките в метрото постоянно ми пускат ръце.
— Къде е жена ти?
— Откъде да знам, по дяволите?
— В болницата ли е?
— Имаш предвид като пациентка?
— Можеш да спреш да остроумничиш, когато поискаш — казвам му аз.
Той затваря очи и се усмихва болезнено.
— Някъде тук е, да.
Дърпам завесата, за да проверя мистър Мосби. Той е успял да си развърже китките, но е оставил глезените завързани, за да не ни обиди. Спи. Проверявам пулса на глезените му и си тръгвам.
Надрасквам в картона на човека със задника: „R/o ухапване от прилеп, докладвано от съпругата“49, и се подписвам с две хоризонтални линии и една диагонална. Дори не си пиша името.
Защото се чувствам в някакво странно състояние на чистота и покой. По една или друга причина „доктор Питър Браун“ няма да съществува още толкова дълго, че да го съдят, или дори да проверява резултатите от лабораторията. Вече няма какво друго да правя, освен някоя и друга медицинска манипулация — при това само неща, които са абсолютно задължителни и спешни.
Или пък неща, които ми се правят. Проверявам скоростта на две системи за химиотерапия, а после отделям цели трийсет секунди да оправя превръзката на момичето с половин глава.
Момичето с остеосаркомата, което е на съседното легло, е с посивяло лице и гледа в тавана. Найлоновият плик на коляното й е пълен с кръв и съсиреци.
Другото й коляно е повдигнато. Завивам я, защото от катеричката й все още стърчи синият конец на тампона и това се вижда още от вратата.
— На кого му пука? — пита ме тя. — Вече никой няма да ме поиска.
— Глупости — отговарям аз. — Хиляди хора ще те искат.
— Аха. Отрепки, които няма да си намерят нищо за чукане, ако не е сакато.
Струва ми се съвсем правилно предположение.
— Къде се научи да говориш такива мръсотии? — питам я аз.