Колкото до другото ми семейство, Локано, аз ги избягвах максимално. Дължах им нещо, както и те на мен, но с изключение на това всичко останало между нас беше разбито. Не знам дали имате приятели, от които можете да понесете това — да чуете запис, на който ви наричат „Поляка“ и очевидно изобщо не им пука в какви неприятности ще ви забъркат. Не знам и дали имате приятели, които ще понесат мисълта, че вие сте чули този запис. Започнахме да се отчуждаваме един от друг, макар и бавно и предпазливо.
Междувременно Порното сякаш просто се беше прецакал. Това, което бяхме преживели заедно във Фермата, изведнъж се оказа безполезно за него. Какво можеше да направи — да излезе сега и да се похвали, че е очистил момчетата Карчър? Или поне, че е помогнал да очистят момчетата Карчър? Или че е застрелял в главата едно ранено четиринайсетгодишно дете, когато съм отишъл да докарам колата? Всичко се беше оказало безполезно и аз усещах, че Порното вече изпитва не срам, а завист към мен. Дори след като излязох от затвора, почти не си говорехме.
Най-неприятното нещо, което не можех да избегна, беше по-широкият кръг от мафиоти. Сред „ЛКН обществото“ и многобройните му почитатели аз се радвах на най-неприятния вид слава — онзи, при който съвсем непознати хора веднага ви разпознават като хладнокръвен убиец и това ужасно им харесва. Тези отрепки бяха платили за моята защита в съда и бяха непоносимо мили, суетни, зли и опасни. Можех да откажа някои от поканите им, но не всички. Имаше граница, отвъд която не биваше да си позволявам да ги отхвърлям.
Ако не друго, поне мафиотите не настояваха да се върна към убиването на хора. Много добре разбираха, че е по-добре да не проверяват в действителни условия легендата, че вече съм имунизиран срещу властта, защото никой нямало да посмее да ме изправи пред съда след последния провал.51
Но как им се искаше на тия отрепки да си говорят с мен, по дяволите! Точно по това време се запознах с Еди Скиланте, наричан още Консол. Както и с много, много други.
Между другото „отрепки“ изобщо не е достатъчно силно определение за тях. Тези боклуци бяха просто отвратителни. Гордееха се с невежеството си, бяха отблъскващи като хора и абсолютно убедени във факта, че готовността им да платят на някого, за да пребие и обере някой друг, който печели парите си с честен труд, представлява някаква проява на гений и следване на една велика традиция. Макар че всеки път, когато ги разпитвах за тази традиция — единствената тема, по която исках да чуя нещо от устата на поредната мафиотска торба с лайна — те веднага млъкваха. Така и не разбрах дали беше заради клетвата, която бяха положили, или просто не знаеха нищо по въпроса. Но не спрях да ги разпитвам на тази тема — най-малкото защото да ги накарам да млъкнат само по себе си беше постижение.
Порното ме покани на няколко купона в апартамента си в горната част на Ист Сайд, където сега живееше. Когато изобщо отивах, пристигах в момента, в който имаше най-много хора, намирах Порното да му стисна ръката и си тръгвах веднага. Той казваше нещо като „Липсваш ми, човече“, а аз отговарях нещо като „И ти на мен“, което в известен смисъл не беше лъжа. Действително ми липсваше нещо, което никога нямаше да се върне.
Всъщност, ако наистина бях по-убеден, че всичко между нас е мъртво и никога няма да се възроди, може би щях да спася всички ни.
Беше 9 април 2001 г. Бях си вкъщи, но Порното ми се обади на мобилния. Беше късно вечерта. Чаках Магдалина да се прибере, след като беше свирила на прием по случай някаква годишнина. Наскоро й бях купил кола.
Порното ми се обади и каза:
— Човече, мамка му, адски съм загазил. Адски. Имам нужда от помощ. Може ли да дойда да те взема?
— Не знам — отговорих аз. — Ще ме арестуват ли?
— Не — каза той. — Нищо подобно. Работата не е незаконна. Много по-ужасно е от това.
И точно защото не бях прекратил напълно всякакви отношения с него, аз отговорих:
— Добре. Ела да ме вземеш.
По целия път до Кони Айланд Порното си гризеше ноктите и шмъркаше кокаин от една метална кутийка от бонбони, като си облизваше пръста, пъхаше го в белия прах, шмъркаше от върха на пръста си и после търкаше венците си с него, все едно си миеше зъбите.
— Не мога да ти разкажа какво става — повтаряше той. — Трябва да ти покажа.
— Глупости — отговарях аз. — Разкажи ми.
— Моля те, човече. Моля те. Спокойно. Ще разбереш всичко.
Много се съмнявах в това. Имах чувството, че отново водя същия разговор както със Сам Фрийд в нощта, преди федералните да оттеглят всички обвинения срещу мен. С тази разлика, че този път изненадата със сигурност нямаше да бъде приятна.
51
Колко е продължило времето, през което Джон Готи се е радвал на прякора си „Тефлоновия дон“, защото по него не се лепели никакви обвинения и доказателства, преди да го опандизят отново 18 месеца.