Нищо не става. Почти не съм се порязал. Сигурно в последния момент подсъзнателно съм отслабил натиска, за да не се нараня.
Залепям една ледена кръвна банка към крака си, докато не стане безчувствен, и този път го притискам с ръка, за да не се извие, докато се опитвам да го срежа. Да, наистина се опитва да се извие. Но този път не го прави достатъчно силно и в кожата се отваря разрез.
Болката е толкова силна, че се претъркулвам по гръб и притискам коляно към гърдите си, като междувременно с всичка сила се опитвам да не изкрещя от всички възможни отверстия. Но когато кракът ми се озовава в това положение, изведнъж установявам, че не го усещам — с изключение на кожата между палеца ми и съседния пръст. А това е страхотно — значи съм прекъснал нерва, който следва протежението на мускула.
Изчаквам около една минута, за да видя дали не съм прекъснал и артерията, която следва протежението на нерва — т.е. дали току-що не съм се самоубил и не мога да си позволя почивка през последните няколко секунди от живота си — а после предпазливо опипвам раната, за да проверя дали е достатъчно дълга. Достатъчно е — заема три четвърти от дължината на подбедрицата. Така че се претъркулвам и притискам крака си в ледения под, за да намаля болката и да забавя кръвотечението. Не знам дали върши работа.
Няма значение, трябва да се живее за мига. Пак си сядам на задника. Скротумът ми, който и без това е стегнат, се стяга още повече — с такава сила, все едно иска да изстреля и двата ми тестиса чак в мозъка. Забивам пръстите на двете си ръце в раната на крака.
Раздира ме съвсем нов вид болка, която стига чак до хълбока, и аз осъзнавам, че ще имам само един опит, защото няма да мога да повторя това. Така че заравям пръстите си между горещите мускулни влакна.
Колкото и да са хлъзгави, те се стягат като стоманени въжета и едва не ми строшават пръстите.
— Да ви го начукам! — извиквам и ги раздалечавам насила, като пъхам пръстите на дясната си ръка още по-навътре.
Усещам как артерията пулсира до кокалчетата ми. И най-сетне я достигам — дясната си фибула.
Както вече споменах, фибулата и тибията са еквивалентът на двете успоредни кости в предмишницата. Но за разлика от съответната кост на ръката по-малката от костите в крака — фибулата — всъщност не върши почти никаква работа. Горният й край е несъществена част от коляното, а долният образува външната издатина на глезена. Останалата част от тази кост е абсолютно безполезна. Дори не поддържа тежестта на тялото.
Така че аз промушвам пръстите си през мембраната между фибулата и тибията и хващам костта. Дебела е колкото три молива, но не е кръгла. Има остри ръбове.
А сега трябва да я счупя. В идеалния случай — без да си повредя глезена и коляното. От самата мисъл за това се налага да извърна глава към лявата част на гърдите си и да повърна. Не излиза кой знае какво, но поне е топличко. Освен това успявам да не изпусна фибулата си.
Как обаче се предполага да я счупя, мамка й? По същество костите са със същия състав като камъните. Всеки достатъчно силен удар, който може да я счупи, може и да я натроши на парчета. Мисля си да я изритам в острия ръб на пластината на етажерката, но това по-вероятно ще счупи тибията, а тя ми трябва, за да стоя на нея.
После се сещам. Навеждам се и пъхам крака си под ръба на последния рафт, възможно най-нежно и възможно най-близо до глезена. После хващам фибулата по-нагоре до коляното. След това рязко изтръгвам костта, която се счупва точно над глезена, и със същото движение разкъсвам сухожилията на коляното, които я държат в горния й край.
Боли.
Адски боли.
Когато цялото ви тяло се покрие с пот, въпреки че се намирате във фризер, може би сте прекалили.
Може би сте прекалили и в случай, че държите нож, който току-що сте направили от собствената си кост.
След известно време някой отключва вратата, после я отваря и казва:
— Излез.
Аз не помръдвам. Притиснал съм гръб към етажерката в дъното на фризера и се опитвам да не затварям очите си, от които постоянно текат сълзи, за да се приспособят възможно най-бързо към светлината — която засега изглежда точно като пареща стена от ослепително бяло. Държа ножа скрит зад братовчедите му в дясната ми предмишница.
Виждам силует на мъж с пистолет, който казва:
— Казах ти да… Господи боже!
После казва:
— Там е. Но е покрит с кръв, мистър Локано.