Появяват се още мъже, които поглеждат през рамото му.
— Мамка му и прасе — казва единият.
След това проговаря Порното. Познавам гласа му, макар че е по-дрезгав отпреди. Говори по-басово и с някакво непознато свистене.
— Изкарайте го от там — казва той.
Никой не прави нищо.
— Имам само хепатит — обаждам се аз. — Вероятно няма да се заразите, ако ме пипате.
Всички се отдръпват от прага.
— Да ви го начукам на всичките — казва Порното.
После пристъпва напред. Не го виждам съвсем ясно, защото светлината идва зад гърба му, а очите ми продължават да дават заето. Но виждам, че не изглежда добре. Изглежда така, все едно някой е дал конструктор с главата на Адам Локано на четиригодишно дете, а конструкторът е бил само за деца над девет години. Цялата му глава е объркана.
Трябва да кажа нещо. Гол съм, покрит само с кръв. Собствената ми кръв и съдържанието на една кръвна банка, което размазах по тялото си, за да отвлича внимание от десния ми крак. От нощницата направих превръзка за крака. Цялата стая е в кръв.
Не мога да преценя дали това притеснява Порното. Той влиза във фризера, въоръжен с нож, който държи с острието надолу. Острието на ножа е извито като змия и нашарено с някаква инкрустация. Прилича на индонезийско оръжие.
Порното си го бива. През цялото време върти ножа, като образува нещо като защитен електронен облак. Очевидно е от идеалистичната школа. Но когато вижда моя нож — който собственоръчно съм изтръгнал от собствената си плът и кръв — той замръзва и се свива от страх и изненада, като открива цялата си дясна половина.
— Божичко, Порно — казвам аз.
След това забивам костта точно под дясната половина на ребрата му и нагоре през естествения отвор на диафрагмата, така че нащърбеният край на моята фибула пробива аортата му и стига до биещото му сърце.
Което, естествено, спира да бие.
24
Следващото нещо, което си спомням, е как се събуждам. Човек като мен, който постоянно се оплаква от недоспиване, не би трябвало да се събужда толкова често.
В случая съм в болнично легло. Професор Мармосет седи до главата ми, чете и си отбелязва нещо в някакво медицинско списание.
Изумявам се колко млад изглежда, както винаги. Професор Мармосет се отличава с някаква особена липса на видима възраст, която произтича от факта, че е по-умен и образован, отколкото аз някога бих могъл да бъда, и освен това има много гъста коса. Но и в действителност не би трябвало да е много по-възрастен от мен.
— Професор Мармосет! — казвам аз.
— Ишмаел! — казва той. — Събуди ли се? Добре. Трябва да тръгвам.
Изправям се до седнало положение. Вие ми се свят, но се подпирам на едната си ръка.
— Колко време бях в безсъзнание? — питам го аз.
— По-малко, отколкото си мислиш. Няколко часа. Хванах самолета веднага след като говорихме. По-добре да легнеш.
Лягам. Дръпвам одеялото. Десният ми крак е с масивна превръзка. По цялото ми тяло все още има петна от засъхнала кръв.
— Какво стана? — питам го аз.
— Станал си по-добър хирург, отколкото те помня — отговаря професор Мармосет. — Номерът с момичето, което всъщност няма остеосаркома, е доста впечатляващ. Мисля, че веднъж обсъждахме такъв случай. Но автофибулектомията вече е поразителна. Можеш да напишеш статия за Ню Ингланд Джърнъл. Или поне за специалното му издание, което се разпространява по Програмата за защита на свидетели.
— Какво стана с онези?
— Мафиотите ли?
Кимвам.
— Сина на Дейвид Локано си пронизал в сърцето. Останалите си застрелял с пистолета на сина на Дейвид Локано. С изключение на един, на когото няколко пъти си блъснал главата във вратата на фризера. Той също няма да оживее.
— Господи. Изобщо не си спомням за това.
— Може да се наложи да се придържаш към тази версия.
— Защо? Арестуван ли съм?
— Все още не. Стискай палци — казва той и събира нещата си. — Радвам се, че те видях. Наистина ми се иска да можех да остана повече.
— Ще ме изхвърлят ли? — насилвам се да попитам аз.
— От Католическата болница в Манхатън? И още как!
— От медицината.
Професор Мармосет ме поглежда в очите — осъзнавам, че може би го прави за пръв път през живота ми. Кестенявите му очи са по-светли, отколкото си мислех.
— Зависи — отговаря ми той. — Смяташ ли, че си свършил работата си като лекар?
Замислям се, преди да отговоря.