Настана пълна тишина, сякаш някой заглуши всички звуци. Носеха се напред по магистралата с втренчени погледи, опитваха се да се примирят с наближаващия си край. Лицата им бяха безизразни, пребледнели, не можеха да проумеят какво се случваше в живота им в този миг. Мъжът изглеждаше уморен, главата му клюмаше, а очите бяха някак тъжни.
— Кажи нещо! — заговори му с ясен и силен глас, без да вдигне ръце от волана, без да изпусне пътя от поглед и без да намали скоростта.
В началото не й отговори, бе се унесъл в мислите си. После се обърна към нея.
— Прости ми, Софи.