Юлиана Златкова
Андрей
Не издържах да гледам как колегите ми се тъпчат от сутринта с бял хляб, масло, колбаси, яйца и, о, ужас, със сладко и с кифли с шоколад. Измъкнах се от ресторанта и тръгнах да търся плодове, макар да се съмнявах, че ще намеря здравословна храна в това мизерно постсоциалистическо градче. Минах на плодове веднага след като на откриването на семинара ядох пушена сьомга. Напоследък тялото ми си играеше с мен като котка с мишка. Задръстваше се, пълнееше, подпухваше, раздуваше се, болеше ме и твърде саркастично ми напомняше, че скоро ще чукна трийсетте. Караше се с ума ми и му правеше напук. Сякаш тялото ми и аз бяхме двама души, които не се разбираха. Да запазя поне крехко временно примирие ми помагаха единствено различните системи за здравословно хранене, които изпробвах една след друга. Каех се жестоко, но така или иначе, мазната риба отдавна вече беше в мен. От вчера сутринта бях хапнала само няколко сушени кайсии, предварително накиснати в преварена вода. За целта си носех бързоварче. И кайсиите си ги носех от София, но за съжаление не си бях взела повече. Имах намерение да карам така, на разтоварителен режим, най-малко три дена.
Асфалтовата алея изви край брега и внезапно преля в неугледна и безформена улица. Нахвърляни една върху друга, къщите ме затрупаха. Разминах се с група колеги, които идваха откъм каменистия плаж. Смееха се високо, явно не си бяха лягали. Бяха пияни и уморени, но изглеждаха щастливи. Ускорих крачка. Зад бедните градинки пред очите ми се изпречи морето. Сиво и непристъпно от прозореца на хотела, оттук то изглеждаше съвсем различно — синьо и лазурно и изобщо не беше намръщено. Стомахът ми се сви на топка. Спрях и изчаках пристъпът на глад да премине. Вълните плавно преливаха една в друга, мамещи и жестоки. Представих си подводния свят, където прелестни русалки се гонеха край канари от сметана, бисквити и кифли, а в полуразтворените черупки на палачинкови миди проблясваха бисери — същински яйца на очи, димящи и цвърчащи, обилно полети с кетчуп. Не усещах само острия аромат на сол, йод и гниене. Обожавам го. С усилие пропъдих коварното видение.
Около мен се носеха съвсем други аромати — на оборски тор и урина, противни и упойващи като в българско село. Градчето ми харесваше. Липсваше ми едно единствено нещо, за да бъде наистина хубаво. Нямаше на кого да покажа, че подрязаните лозя всеки миг ще напъпят и че слънцето е прекалено ласкаво за края на януари, че алкохоликът пред отсрещната врата е очарователен, че на лъскавия „Мерцедес“, профучал на сантиметри от мен, не му е тука мястото, а на охранения котарак, който пресича платното, не е имало защо да му режат опашката. Можех да кажа за това на Мони. На мъжа ми. Но той си беше у дома, оттатък морето и едва ли щеше да му пука за безопашатия котарак. Както не му пукаше и за това, че с мене става нещо, което не разбирах и което ме плашеше.
Хърбав хлапак ме блъсна, но не се спря и тичешком изчезна в близката пресечка. Изпусна в краката ми дамско портмоне, в което познах своето собствено. Огледах се слисана. Към мен с енергична крачка приближи строен мъж на около 35, а единствената чанта от естествена кожа, която притежавах, висеше безпомощно на рамото ми, разрязана по диагонал.
— Получихте си заслуженото — заядливо каза моят спасител, вдигна портмонето и ми го подаде. — Какво правите тук?
Трескаво отворих портмонето и с облекчение установих, че паспортът и няколкото долара са си на мястото.
Мъжът до мен ме стрелна с издължените си светли очи. Нямаха цвят. Никога не бях виждала такива очи. Остри като копия. Косата му уж беше кестенява, а проблясваше като патинирана мед. Някак си двойнствена. Имаше леко вирнат нос, малко по-дълъг отколкото трябва. Носеше елегантен сив шлифер. Познавах го. Той говори на откриването, а после чете встъпителната лекция.
— А вие?
— Не се правете на остроумна. Занимавам се с такива като вас, които вместо да си гледат семинара, си търсят белята.
Не преливах от сила за живот, каквато обещаваха книжките по здравословно хранене. Сигурно не бях гладувала достатъчно.
— Да вървим — въздъхна мъжът. — В града ли отивате?
Сега най-важното беше да не отстъпя пред глада.
— Никъде не отивам — казах твърдо. — Прибирам се в хотела.
Очите му станаха сиви като шлифера.
— Няма да стане. Не си зарязах закуската, за да се върна от средата на пътя.
Закуската?! О, Господи!
— Моля? — преглътнах — Искате да кажете, че не сте закусили заради мене?
— Заради себе си. Видях ви да излизате и веднага разбрах, че ще ми създадете неприятности. Какво щях да ви правя без паспорт и без пари? … а сега какво да ви правя?