— Ами… аз отивам на пазара.
— На пазара?! Какво, мамка му, ще правиш… Добре, отиваме на пазара.
Той тръгна напред, а аз се повлякох след него. Обърнахме гръб на морето, слязохме по тесни стръмни стълби и се озовахме в пещерата на Аладин. Златни и сребърни украшения мирно съжителстваха с баки гъста сметана, до прясно отрязан свински бут търпеливо чакаше своя ценител древна книга на арабски. Стомахът ми си искаше яйцата. На очи и с кетчуп. Не би отказал към тях и бекон, по възможност по-тлъстичък и с повечко горчица. Моят спасител спря изведнъж, огледа се и подхвърли през рамо:
— Купувайте каквото ще купувате.
Плодове имаше всякакви: круши, ябълки, праскови, маракуйя… Многото нули по табелките с цените упорито отказваха да застанат по местата си, но предпочитах да умра от глад, отколкото да си призная, че ми се вие свят и да предизвикам още някоя язвителна забележка. Якичък русоляв младеж с кожено яке взе да ми предлага по няколко хиляди повече за долар от чейнча в хотела. Тука вече се прежалих да потърся помощ, но докато си спомня как се казваше, спътникът ми се изгуби в тълпата. Не си бях направила труда да хвърля поглед на визитната му картичка, макар да бе сред документите, които ни раздадоха при пристигането. С чейнчаджията вместо опашка се насочих към напращяла тьотка, вероятно значително по-млада от мен. Опитах се да изчисля на ум какво означават в долари 25-те хиляди, които трябваше да дам за килограм грозде, но така и не успях. Раздаде се рязък тъп звук и злополучният сарафин се свлече на земята, притискайки с ръка кървящия се крак. Осъзнах с изумление, че току-що съм чула изстрел, и то — истински. Краката ми омекнаха като топъл кашкавал. Сергиите се завъртяха и упорито отказаха да се върнат на местата си. Залитнах и се озовах в ръцете на Андрей. Точно така, той се казваше Андрей. Спомних си как изобщо бях могла да забравя? Не загубих напълно съзнание. Чувах ясно писъците и олелията, но сякаш плувах в безтегловност между небето и земята. Почувствах се в безопасност, защитена от целия свят и най-важното — от самата себе си. Господи, какви силни рамене имаше… Светът си дойде на мястото. Уж си беше същият, но нещо в него се беше променило. Беше друг, различен. Негов и мой. Мой и негов. Наш. Вече нямах нужда да го споделям с никого другиго.
— Не си нося презервативи — чух се да казвам.
Андрей ме напъха в някаква кола, седна до мен и затръшна вратата.
— Европейка! — присмя ми се той и погледна назад към пазара — няма що, предвидлива европейка!
Потеглихме, но почти веднага спряхме, за да не се забием в полицейска кола с виеща сирена.
— На косъм — обади се шофьорът.
— Хиляда деветстотин деветдесет и четвърта — каза Андрей. — Добре дошла в реалния свят.
— Казвам се Милена — изтърсих глупаво.
— Знам — прегърна ме Андрей. — Нещо средно между Мария и Магдалина.
— Нищо подобно — засегнах се. — това е най-българското име.
Андрей не каза нищо, може би изобщо не ме чу. Шофьорът натисна газта, а тялото ми извърши самостоятелна постъпка. Притисна се към Андрей. Изобщо не ме попита искам или не искам. Какви ги вършех!? Презервативи, секс… С почти непознат мъж. И то не къде да е, а в тази опасна държава, която хем я има, хем я няма, в епохата на СПИН и на възстановяване на семейните ценности… Аз съм омъжена жена, в командировка съм, дошла съм да установявам делови контакти. Да, точно така. Контакти. Делови контакти. Андрей беше най-деловия мъж, когото познавах. И точно с него ли… Тялото ми толкова демонстративно обърна гръб на всички аргументи и терзания, че чак ми стана обидно. Искаше да го направим тук и сега. В колата, на задната седалка. Само че умът толкова изоставаше от императивите на тялото ми, че въобще не усетих, че бяхме стигнали до хотела и се бяхме качили в стаята на Андрей. Това аз ли го правех?
Безцветните очи на Андрей ме наблюдаваха внимателно.
— Какво има? — попита той.
— Гладна съм — признах си. — Ужасно съм гладна.
Той извади от нощното шкафче пушено пиле, завито в бакалска хартия и бутилка вино.
— Заповядай! Да ти е сладко.
Пушено? Пиле? Отвратително!
Той постла хартията на масичката, отчупи едната кълка, подаде ми я и аз я заръфах. После разряза с джобно ножче пластмасовата запушалка и наля в две чаши. „Огни Молдавии“. Никога не бях пила такова нещо. С вяска хапка терзанията намаляваха, а когато посегнах към крилцето, светът беше станал значително по-приветлив. Подадох му другото крилце, а той на мене — чашата. Пихме на брудершрафт. Честно казано, имаше тяло на античен бог. Виното пък беше с цвят на старо злато. Съдържаше най-малко 15 на сто захар. Не би трябвало да го пи, мина ми през ума, никога, при никакви обстоятелства и заради никога. Андрей остави чашата. Зениците му отново станаха сиви и в тях проблесна метал. Устните ни се докоснаха и телата ни плавно и от само себе си се сляха. Потънах в оловото на очите му, изгубих се в тях и се озовах някъде вътре в себе си. Не че изживях нещо кой знае колко разтърсващо, просто тялото ми ме прие и сключих примирие с него.