— Дий, ди-и, господа! — извика Андрешко и завъртя камшика.
— Ти господа ги наричаш, а? По-добре наричай ги братя — забележи сърдито съдията.
— Ще се разсърдят, господин съдия! Ще ги докача на чест, ако не им кажа господа… Службата им е чиновнишка — на часове. На час стават, на час лягат, на час ги поим, на час ги храним. После ги впрягаме, влизат, значи, в канцеларията, и толкоз. А понякогаж в яслите и вестник прочитат.
— Я кажи де сръбна, приятелю, па не дрънкай, ами карай, че закъсняхме. Лукави очи имаш ти, лукави!
— Няма вълци, господин съдия, не бойте се — рече каруцарят с такъв тон, че почтеният чиновник се озърна плахо наоколо.
— От вълци аз не се боя, приятелю, ами стана студено. Нямам време да настивам.
— Увийте се с чула, господине, Моите коне никога не се оплакват от настинка. Чулът много топли.
„Ама лапацало, а!“ — помисли съдията и се обърна строго:
— Карай, карай, говедо!
И като се наду сърдито, потъна в кожуха си и млъкна.
„А-а, попаднал си в ръце, приятелю“ — помисли си Андрешко И като се обърна, попита със сериозен тон:
— Та по изпълнение, а? Кому ше изгорите душицата?
Съдията дълго мълча, после сърдито отговори:
— Има един — Станойчо го казват — нисък такъв… с дебел врат…
— Знам го. Нему ще секвестирате житото, а? Сиромах е той, господин съдия, не закачайте го.
— Сиромах човек — жив дявол!
Съдията пак млъкна. Вече се смрачаваше. Конете едвам лазеха въз баирчинката, зад която трябваше ла се намира селото. Андрешко нито им вече подвикваше, нито махаше камшика над тях. Той престана да говори и да си тананика и се размисли.
Когато прехвърлиха зад баира и слязоха отвъд в полето, нощта беше настъпила, а селото още се не виждаше. Тънък и студен ветрец повея над потъналата във влага земя. Облаците, разпокъсани, се оттегляха към планините. Синият купол на студеното и помръзнало небе се изясняваше, разширяваше и възвишаваше. Скоро по него затрепкаха звезди, ледени светли звезди. Въздухът изстина страшно. А конете вървяха бавно. Съдията непрестанно се ядосваше.
— Карай, хей, шоп! Ще помръзнем!
Андрешко безучастно подвикна на конете и лениво размаха камшика над главите им. Те нехайно и омърлушено влачеха каруцата, сякаш не чуваха. Андрешко мислеше за бедния Станоя, комуто съдията утре е секвестира житото, съдията, когото той сега караше.
„Ти ми докара тая беля, Андрешко.“ — ще му каже Станоя, като се научи, и ще го изпсува. После ще се разтъжи, ще го почерпи, ще се напие и ще плаче.
„Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне… — мисли Андрешко. — Трябва да му се каже да скрие житцето през нощта и да омете хамбара, инак цяла година ще опъва уши от глад… Трябва да му се помогне — не може инак!“
Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея.
На едно място Андрешко дръпна юздите и спря конете:
— Чакай, като че съм сбъркал пътя!
И момъкът почна да се взира в тъмнината. Съдията гледаше строгото му лице, по което нямаше ни следа от прежната шеговитост, и му думаше:
— Момче, опичай си ума, че не отговарям… Бой ще ядеш!
Андрешко дръпна юздите, завъртя камшика и викна:
— Дръжте се здраво, господин съдия!
Далеч напред в тъмнината светеше селото. По кучешкия лай, който идеше оттам, личеше, че то е близо. Няколко крачки надясно блещеше с бисерен блясък голямо пространство неподвижна вода. Каруцата възви право към нея.
— Какво е това? — запита съдията.
— Блато, господин съдия… Пътят върви през него. То е плитко, хич не се бой. Тук-таме само има дупки… Колко пъти съм го минавал аз, и с кола, и пеши, и… Дий, дий, господа! Дръжте се здраво, господин съдия!
Конете навлязоха в студената вода, в която се оглеждаше небето, и предпазливо зацамбуркаха напред, като почнаха до потъват все по-дълбоко и по-дълбоко. Мъртвата и блестяща, зелено бисерна вода на блатото се размърда и оживя.
— Стой, говедо! — извика по едно време съдията и се изправи изплашено в кожуха си. — Ще ме удавиш, шопе! Не видиш ли, че каруцата се напълни с вода? Спри! Спри!
Съдията, разгневен, почна да псува.
Андрешко спря конете, Каруцата, потънала до пода, застана сред блатото, краят на което се губеше в непроницаемата тъмнина.
— Дий… Напред! — извика Андрешко на конете. Мощният и здравият му глас проехтя силно в нощта и потъна в непрогледната пустота. Наблизо изхвръкнаха диви патки и с шум се изгубиха.
— Трябва и ние да станем патки, та да излезем — рече замислено Андрешко, — инак…