Выбрать главу

Рейнхарт — любезният, толерантен, мъдър, тактичен Рейнхарт — бе този, който обясни по-голямата част от всичко това на Джуди. След скандала в Болдършо Фел той беше станал по-благосклонен към нея и явно й показваше, че му е симпатична и я съжалява. Макар да беше потънал до гуша в дипломатическите си ходове, благодарение на които работата им вървеше, тъкмо през това време изпъкнаха несъмнените му качества на ръководител. Той някак успяваше да укротява Флеминг, да държи шефовете на разстояние и в същото време да изслушва предложенията и проблемите на всеки, като стоеше в сянка и прехвръкваше от тема на тема подобно на някаква тиха, изящна и изключително интелигентна птица.

Понякога хващаше под ръка Джуди и с прости думи й обясняваше работата им, сякаш имаше безкрайно много време и познания. Но ето че настъпи момент, в който Флеминг трябваше да продължи с обясненията за компютрите, и Рейнхарт му предаде Джуди. Тя разбра, че компютрите са първата и единствена любов на Флеминг и той контактува с тях интуитивно като вълшебник.

Не че беше някакъв чудак — просто притежаваше свръхчовешката способност да разговаря с тях. Плуваше във водите на двоичната математика като риба във вода и получаваше бързи отговори, за които на Бриджър и Кристин бяха нужни часове упорит и тежък труд, за да ги проверят. Отговорите му винаги бяха безпогрешни.

Един ден точно преди да си тръгне Бриджър, Рейнхарт ги дръпна с Флеминг настрана, поговори с тях по-дълго от обикновено и тозчас се отправи към министерството. На следващата сутрин професорът и Флеминг отново се упътиха заедно към Уайтхол.

— Всички ли са налице? — прозвуча цвилещият глас на Осборн в залата за конференция.

Около дългата маса стояха двадесетина души и разговаряха на групи. Върху полираната й махагонова повърхност бяха подредени бележници, моливи и попивателни преси, а по средата бяха наслагани сребърни подноси с кани вода и чаши. В единия край на масата бе поставена по-голяма попивателна преса с кожени ъгълчета — за главния шеф.

В една от групите бяха Вандънбърг и Уотлинг, в друга — Флеминг и Рейнхарт, а една ослепителна жена с костюм на цветя бе заобиколена от почтителен кръг чиновници с пепелявосиви костюми. Осборн ги изгледа с опитно око, после кимна на най-младия от тях, който стоеше до вратата. Онзи изчезна в коридора и Осборн зае председателското място.

— Хъ-ъ-ъ-ъ-м — изцвили той.

Останалите се настаниха по местата си, без да бързат. По покана на Осборн Вандънбърг седна от дясната му страна. Флеминг, следван от Рейнхарт, твърдоглаво се отправи към другия край на масата. Последва кратко мълчание, после вратата се отвори и в залата влезе Джеймс Робърт Ратклиф, министърът на науката. Той приветливо махна с ръка към един-двама от младите, които понечиха да се изправят — „Сядай, момчето ми, сядай!“, — и зае мястото си зад украсената попивателна преса. Имаше забележителна глава с прекрасно подстригана сива коса, лице със здрав розов тен и розови пръсти. Те бяха силни, груби и сръчни — човек просто си представяше как вземат много неща с пълни шепи. Министърът дари събралите се със сърдечна усмивка.

— Добро утро, дами и господа. Надявам се, че не съм закъснял.

По-нервните поклатиха глава и промърмориха по едно „не“.

— Как се чувствувате, генерале? — обърна се Ратклиф към Вандънбърг почти като Цезар.

— Стар и болен — отговори Вандънбърг, при все че нито едното, нито другото не отговаряше на истината. Осборн се покашля.

— Може ли да ви представя присъствуващите?

— Благодаря ви. За мен има няколко нови лица.

Осборн знаеше всички по име, а министърът грациозно махваше с ръка на всеки. Оказа се, че примадоната с костюма на цветя е някоя си госпожа Тейт-Алън от Държавната хазна, представителка на комитета за субсидии. Когато стигнаха до Флеминг, министърът реагира по-различно.

— А, Флеминг! Надявам се, че няма да проявявате повече неблагоразумие.

Флеминг се навъси в другия край на масата.

— Държа си устата затворена, ако това имате предвид.

— Именно. — Ратклиф очарователно се усмихна и се обърна към Уотлинг: — Ще се постараем да не си губим времето, нали? — Той вдигна хубавата си глава с римски профил и погледна към Рейнхарт: — Имате ли още новини за нас, професоре?