— Казах вече!
— Въпросът е доста основателен — меко забеляза министърът.
Флеминг разгорещено се обърна към него.
— Тази програма е просто необятна. Мисля, че не сте в състояние да го проумеете!
— Хайде, Джон, обясни им — рече Рейнхарт.
Флеминг си пое дъх и продължи по-спокойно.
— Ако искате да изиграете една прилична игра на дама с компютър, трябва да можете да въведете в него програма от около пет хиляди информационни единици. Ако желаете да играете с компютъра шах — самият аз съм играл неведнъж, трябва да въведете около петнадесет хиляди единици. За да въведете този материал — той махна с ръка към листовете пред Вандънбърг, — се нуждаете от компютър, който да има капацитет, за да приеме милиард или още по-точно — милиарди числа, преди изобщо да започне работа с данните.
Най-после бе спечелил вниманието на присъствуващите — това бе интелект, достоен за уважение.
— В такъв случай всичко опира до капацитета — каза Осборн.
Флеминг отрицателно поклати глава.
— Става въпрос не само за това, но за нов принцип. В света няма такава апаратура… — Той се замисли за подходящ пример, а останалите търпеливо го изчакваха. — Най-новите компютри все още работят с бързина, която се измерва в микросекунди. Тази машина трябва да работи в наносекунди — в противен случай, когато тя завърши обработката на цялото това огромно количество данни, ние ще бъдем старци. Ще й бъде нужна памет — вероятно нискотемпературна памет — с капацитет най-малко на човешки мозък и далеч по-ефективно управление.
— Това доказано ли е? — попита Ратклиф.
— А вие какво очаквате? Първо, ни трябват средствата, с които да го докажем. Какъвто и да е разумът, изпращащ това съобщение, той е много по-развит от нашия. Не знаем нито защо го праща, нито на кого го праща. Само знаем, че е нещо, което ние не бихме могли да направим. Просто сме homo sapiens, които с труд крачат напред. Ако искаме да го интерпретираме… Той замълча. — Ако…
— Това е теория, нали?
— Това е подробен анализ.
Министърът се обърна още веднъж към Рейнхарт.
— Смятате ли, че може да се докаже?
— Аз мога — заяви Флеминг.
— Попитах професора.
— Мога да го докажа, като направя компютър, който ще поеме програмата — каза Флеминг, без да обръща внимание на забележката. — Това е целта.
— Реална ли е?
— Самото съобщение го изисква.
Министърът започна да губи търпение. Той забарабани с ъгловатите си пръсти по масата.
— Господин професоре?
Рейнхарт се замисли не толкова за това, в което вярваше, а в това как ще го каже:
— Ще отнеме много време.
— Но това се иска, така ли?
— Сигурно.
— Ще имам нужда от най-добрия наличен компютър, за да работя с него — каза Флеминг тъй, сякаш въпросът беше вече решен. — Както и от целия ни досегашен екип.
Осборн доби скръбно изражение. Проблемът все още беше под съмнение за всички посветени, а министърът май започваше да се обижда.
— Можем да ви предоставим университетските компютри — рече той така, сякаш говореше за всекидневни неща. Внезапно търпението на Флеминг се изчерпи.
— Дрън-дрън! Да не би да смятате, че университетите разполагат с най-доброто в момента? — Той посочи към Вандънбърг през масата. — Попитайте военния си приятел къде е единственият наистина приличен компютър в тая страна!
Последва кратка ледена пауза — всички гледаха американския генерал.
— Ще се наложи да си отбележа този въпрос.
— Не е необходимо, защото аз ще ви кажа. Намира се в базата за ракетни изследвания в Торнес.
— С него се решават проблеми на отбраната.
— То се знае! — презрително изрече Флеминг. Вандънбърг не отговори. С този млад човек трябваше да се справя министърът. Събралите се чакаха, докато Ратклиф барабанеше по попивателната преса, а Осборн чакаше резултата без особена надежда. Несъмнено шефът му бе впечатлен, но не го бяха убедили. Като всички искрени хора Флеминг бе лош адвокат — дадоха му възможност, която той малко или много проигра. Ако министърът не направеше нещо, всичко щеше да си остане една университетска теория. Ако започнеше да действува, трябваше да преговаря с военните — трябваше да успее да убеди не само министъра на отбраната, но и комитета на Вандънбърг, че работата си струва усилията. Ратклиф не бързаше. Обичаше да го чакат.
— Можем да опитаме — каза той най-после. — Кабинетът ще разгледа въпроса.
Известно време след тази среща екипът нямаше никаква работа. Рейнхарт и Осборн внимателно поеха по пътя на преговорите, но търпението на Флеминг бе изчерпано. Бриджър приключваше останалата си работа. Кристин тихо седеше в кабинета и за кой ли път проверяваше всичко; Флеминг обаче обърна гръб на работата и взе Джуди със себе си.