— Най-любезно ни е разрешено да използуваме прелестното им, прекрасното им оборудване, купено от джоба на данъкоплатците, което досега им служеше да си играят на война на него.
— Кога? — попита Джуди.
Флеминг се смъкна от масата, приближи и я притисна в обятията си.
— Веднага щом сме готови. Приоритет А — като изключим случаите на така нареченото на шега „извънредно положение“. Спестени са ни утринните проверки, ще ни раздадат пропуски, ще ни снемат отпечатъци от пръстите, ще ни промият мозъците и ще ни проверят косите за дребни гадинки. Ние пък ще построим чудото на века. — Той пусна Джуди и протегна ръце към Кристин. — Ти и аз, мила! Ще ги научим, нали? „Доказано ли е?“ — пита негова милост министърът. Ние ще им докажем! Както пее дамата от стриптийзклуба: „От четирите края на света да дойдат със оръжие в ръка, ще ги сразиме ний!“ А, освен това „Сребърните крилца“ ще пристигне да ни връчи повиквателните.
Той запя „Сребърни крилца сред златните“ и заведе и двете на обяд, който Джуди така и не успя да вкуси. От Бриджър нямаше ни вест, ни кост.
Уотлинг дойде отново следобед — сдържан, но строг като училищен директор на посещение. Накара ги да седнат, докато ги инструктираше.
— Това, което се случи с Харис, има пряка връзка с вашата работа.
— Но той беше чистач в лабораторията!
— Той беше от военното разузнаване.
— Охо!
За Кристин и Флеминг това бе нещо ново. Флеминг реагира с язвителна насмешка:
— От нашето, както се казва, а?
— От нашето.
— Прелестно!
— Не се ласкайте от мисълта, че е станало само заради работата ви. Още не сте толкова важен. — Момичетата седяха и слушаха, докато Уотлинг насочи вниманието си изключително към Флеминг. — Вероятно Харис е попаднал по следите на нещо друго, докато ви е охранявал.
— Защо ни е охранявал, след като не сме толкова важни?
— Хората… някои хора не знаят дали това е важно, или не. Благодарение на голямата ви уста знаят, че нещо става. Това нещо може да е от огромно стратегическо значение, а може и да не е.
— Знаете ли кой е убил Харис? — тихо попита Флеминг. Може би едва сега почувствува, че и той е допринесъл за смъртта му.
— Да.
— Това вече е нещо.
— Знаем също кой им е платил да го сторят.
— Значи всичко е наред.
— С тази разлика, че няма да ни позволят да ги пипнем с пръст — студено каза Уотлинг. — По дипломатически причини.
— Прелестно!
— Този свят не е така прелестен. — Той се огледа наоколо, сякаш изпълняваше неприятно задължение. Беше скромен и естествен човек, който ненавиждаше нравоученията. — Вие, дето си живеете тихо и спокойно в лабораториите, трябва да разберете едно: сега работите при бойни условия!
— Какви?
— Бойни условия. Ако тази ваша идея даде резултат, ще станем притежатели на нещо много ценно.
— Кои сме тия „ние“?
— Нашата страна.
— Ами да бе!
Уотлинг не му обърна внимание. Беше чувал доста за отношението на Флеминг към правителството.
— Дори и да нямаме резултати, пак ще привлечем вниманието. Торнес е важно място и някои хора ще дадат мило и драго да открият какво става там. Ето защо ви предупреждавам всичките. — Той ги изгледа един по един с живите си сини очи. — Вече не сте в университета: вие сте в джунглата. Тя може да ви прилича просто на стара задушна обител на бюрократи като мен, където се говори с лустросани фрази и политиците правят банални изявления, но си е истинска джунгла. Мога да ви го гарантирам. Тайни се продават и купуват, идеи се крадат и понякога човек може да си изпати. Така вървят нещата в тоя свят. Моля, запомнете го.
Когато Уотлинг си отиде, Флеминг се върна при своите компютри, а Джуди се отправи към Уайтхол да получи новите разпореждания. По-късно пристигна Бриджър — бе разтревожен, търсеше Флеминг.
— Денис! — Флеминг надникна от компютърната зала. — Заминаваме!
— Заминавате ли?
— За Торнес. Успяхме!
— А, хубаво — безстрастно рече Бриджър.
— Министърът на науката надделя. Според униформените ни приятелчета човечеството се кани да направи малка крачка в джунглата. Защо не промениш решението си? Ела с щастливата тайфа!
— Да. Благодаря ти, Джон. — Бриджър погледна към краката си и от силно стеснение носът му потръпна. — Затова дойдох да те видя. Вече промених решението си.
Когато Джуди влезе при Осборн, той вече знаеше.
Четвърта глава
АКЦИЯТА
Никой никога не ходеше в Торнес за развлечение. От Лондон дотам можеше да се стигне най-бързо за дванайсет часа — първо със самолет до Абърдийн, а после с експрес през Северна Шотландия до Геърлох на западното крайбрежие. Торнес бе първата гара на север от Геърлох, ала там нямаше нищо друго освен едно малко западащо селце, див скалист бряг и пуста равнина. Изследователската база се намираше на носа, разположен в широката водна ивица, разделяща остров Скай и остров Луис, а откъм сушата я опасваше висока ограда с бодлива тел отгоре, по която течеше ток. От двете страни на входа имаше караулни будки с часовои, а покрай оградата и високите крайбрежни скали патрулираха войници с кучета. Отвъд се простираше сивата водна шир на Атлантика, виждаше се един остров, обитаван от птици, и от време на време — някой патрулен катер от Кралския флот. Почти винаги бе облачно, всичко наоколо бе зелено, сиво и кафяво и като се изключат гласовете и шумът, идващи на промеждутъци откъм лагера, мястото беше тихо.