Когато Рейнхарт и Флеминг пристигнаха, валеше дъжд. На гарата ги посрещна черен служебен автомобил, шофиран от млада жена със зелена униформа, и като разплискваше калта по коларския път през откритата пуста местност, ги откара пред вратите на лагера. Там бяха посрещнати от един сержант от Шотландския полк и телефонира на директора да го уведоми, че са пристигнали.
Администрацията се помещаваше в дълга тясна едноетажна сграда в средата на лагера. Макар да бе нова и с модерна архитектура, тя напомняше с нещо типичната мрачна казармена постройка, но кабинетът на директора изглеждаше съвсем другояче. Махагоновият под блестеше, електрическите крушки бяха скрити под бели абажури с аеродинамична форма, завесите на прозорците падаха до пода, а по стените висяха карти и схеми в полирани дървени рамки. Директорското бюро беше широко и красиво; зад него седеше мъж с тясно сбръчкано лице, а отпред имаше гравирана плочка, на която пишеше: „Д-р Ф. Т. Н. Гиърс“.
Той ги посрещна любезно, но без ентусиазъм и показа явно престореното си пренебрежение към своята работа.
— Тук ще ви бъде много скучно — каза той, докато им предлагаше цигари от полирана ракетна капсула. — Ние, разбира се, се познаваме по име.
Рейнхарт бе нащрек, седнал на един от столовете за посетители, които бяха толкова ниски, че едва успяваше да вижда директора зад бюрото.
— Кореспондирали сме си, мисля, относно проследяването на ракети — за да го каже, Рейнхарт трябваше да си протегне врата — очевидно столовете нарочно бяха ниски. Флеминг огледа изпитателно обзавеждането и се усмихна.
Физик по образование, Гиърс вече години наред бе старши научен ръководител на проектите по отбраната и сега повече приличаше на висш офицер, отколкото на учен. Някъде под строгата му военна униформа се криеше изследователят, но това само го караше да завижда още повече на работата на другите и да трупа ядове от купищата всекидневни дреболии.
— Разбрах, че е дошъл моментът да започнете работа зад ограда от бодлива тел. — бе заядлив, но способен — вече беше разработил план за работата им. — Ще бъде трудно, разбира се. Не можем да ви осигурим неограничени възможности.
— Ние не искаме… — започна Рейнхарт. Флеминг го прекъсна:
— Доколкото разбрах, приоритетът ни е точно определен.
Гиърс му хвърли остър хладен поглед и с рязък жест изтръска пепелта от цигарата си в един пепелник, направен от метално бутало.
— Определени са ви часове за работа с главния компютър. Ще си имате собствени работни места и жилища за екипа. Те ще се намират в наш периметър и вие ще бъдете под наш надзор, но ще имате пропуски и ще можете да влизате и да излизате, когато искате. Майор Куодринг отговаря за охраната, а аз — за всички изследователски проекти.
— Но не и за нашите — каза Флеминг, без да поглежда към Рейнхарт.
— Моите задачи са по-прозаични, но належащи. — Доколкото бе възможно, Гиърс се стараеше да не поглежда към Флеминг и се обърна към професора: — Вашето министерство на науката е изпълнено с идеализъм, въпреки че може би е малко небрежно.
В единия край на бюрото имаше снимка в рамка на жена му и двете му малки деца.
— Чудно ми е как я карат — каза Флеминг на Рейнхарт, когато излязоха.
Навън все още валеше силно. Един от помощниците на Гиърс ги поведе през мократа трева около сградата, а после по бетонни алеи между редици от ниски постройки като бункери, наполовина скрити в земята, до ракетния полигон на края на носа.
— Днес тук е доста спокойно — рече той, докато те привеждаха глави под проливния дъжд. — Понякога докато се озърнеш, и вече извие буря.
Върху наклонените си стойки стояха няколко малки ракети, покрити със синтетични покривала, и сочеха към морето, а една по-голяма бе поставена вертикално на главната стартова площадка и изглеждаше солидна и съвсем истинска, тъй както бе прикрепена към установката си.