— Като заработи, ще бъде по-красив — каза той и я поведе към другата половина на помещението зад устройството за управление.
Имаше голяма полукръгла стая, слабо осветена както предната, в средата на която се издигаше огромна колона с метална обшивка.
— Това тук е най-главното — паметта. — Той отвори вратичка в основата на колоната и освети вътрешността с лампичка. — Ето ти едно малко прекрасно творение на молекулярната електроника. Паметта е в ядрото, а ядрото е в пълен вакуум при температура един-два градуса около абсолютната нула. Ето за какво ни трябва втечненият хелий.
Джуди надникна и успя да види куб от нещо като метал със стена около три квадратни фута, запечатан в стъклен съд, обхванат от охладителни шини. Флеминг говореше машинално, сякаш изнасяше лекция.
— Сърцевината е изградена от редуващи се пластинки от проводим и непроводим материал с дебелина половин микрон, подредени кръстообразно като пчелни килийки. Това създава завършена „да-не“ логическа схема върху метална плоскост, която почти не може да се види с просто око.
— Равнява ли се това на една мозъчна клетка?
— Може да се каже и така.
— Колко такива има?
— Ядрото е куб със страна три метра. Това прави няколко хиляди милиарда. А има шест такива ядра.
— Значи е по-голям от човешки мозък.
— Да, разбира се. Много по-голям. По-бърз. И много по-ефективен. — Той затвори вратичката и не каза нищо повече.
Джуди се опита да си представи как компютърът ще работи в действителност, но това не бе по силите й, както и не можеше да проумее самата материя — всичко бе прекалено необятно и непознато, за да го нарисува във въображението си.
Тя поздрави Флеминг за успеха и си тръгна. За миг й се стори, че е самотен и отнесен, но не направи опит да я задържи. После отново започна да проверява изчисленията си.
Денис Бриджър далеч не бе така увлечен от работата като Флеминг. Той изпълняваше задачите си флегматично и навъсено и не правеше видими опити да поддържа връзката си с „Интел“. Майор Куодринг и хората му не го изпускаха от очи, правеха периодични проверки на всички членове от персонала, за да се установи дали не се изнасят документи, или други секретни материали, но Бриджър с нищо не предизвикваше съмненията им. Единствената му почивка се състоеше в това да ходи до остров Торхолм, откъдето се връщаше с яйца на корморани и чайки и симпатични снимки на буревестници. С каквото и да го беше примамил Кауфман, за да остане, то явно не го подтикваше към действие.
Гиърс се отнасяше подозрително към целия екип. Не им пречеше, но в отношенията му с тях имаше нещо враждебно. Беше ясно, че ако експериментът претърпи провал, ще бъде доволен. Така или иначе, когато суперкомпютърът беше почти готов и интересът на подчинените и началниците му към него нарасна, Гиърс се погрижи всеки евентуален успех да бъде свързан с него самия. Именно негово бе предложението да има официално откриване, макар и в тесен кръг, и министърът на науката — неуспял да открие тържествено радиотелескопа в Болдършо Фел предишната година — позволи да го убедят да пререже лентата в Шотландия. Флеминг се опита да отложи откриването колкото може по-дълго, ала накрая то бе насрочено за октомври, а дотогава програмата трябваше да бъде въведена в новия компютър и той трябваше да е готов да приеме данните. Генерал Вандънбърг и други официални лица от Уайтхол наредиха на своите секретари да запишат датата в бележниците си.
Най-после Джуди имаше работа. Представители на пресата нямаше да има, но трябваше да се уреждат въпроси с различните министерства, както и да се подготви програма на посещението съвместно с персонала на Гиърс. Тя почти не се срещаше с Флеминг. Когато привършваше работата си, излизаше да се поразходи сама из пустата околност в бурната ветровита есен.
Около една седмица преди откриването тя видя бяла яхта. Бе голяма океанска яхта доста навътре в морето. От лагера не се виждаше, защото се намираше зад остров Торхолм; можеше да я забележи само някой, който се разхождаше по брега. Джуди я зърна, когато се връщаше от следобедната си разходка по пътеката край стръмния скалист бряг.
На следващия следобед яхтата все още беше там и докато вървеше по пътеката между скалния ръб и пирена, на Джуди й се стори, че вижда мигаща сигнална лампа на борда. Това само по себе си нямаше да предизвика любопитството й, ако изведнъж не чу шума на автомобилен двигател някъде над себе си. Инстинктивно се скри зад един храст и зачака. Беше мощен, но тих мотор, който едва мъркаше, докато минаваше покрай нея.
След миг Джуди забеляза, че сигналите от яхтата са престанали. След малко моторът изрева и тя можа да чуе как колата плавно потегля. Когато тя се отдалечи, Джуди се изправи и се изкачи на най-високата част на пътеката. До скалите я пресичаше коларски път, който завиваше към сушата и водеше към шосето в долината между хълмовете. Голяма блестяща кола влезе в първия завой и изчезна зад елхова горичка. Джуди прикова поглед в нея — стори й се позната.