— Какво беше това?
— Вятърът — отвърна Флеминг, докато стоеше и я гледаше.
Тя усещаше как парещият алкохол се стича в стомаха й.
— Не ми харесва това място.
— И на мен — каза той.
Пиеха в тишината, нарушавана единствено от стенещия между лагерните сгради вятър. Навън небето бе почти тъмно, а откъм морето се носеха парцаливи черни облаци. Тя остави чашата и погледна Флеминг в очите.
— Защо доктор Бриджър ходи на острова? — нямаше желание да го назове с малкото му име.
— За да наблюдава птиците. Много добре знаеш, че ходи за това.
— Всяка вечер?
— Виж какво, когато съм съсипан от умора в края на деня, излизам с лодка в морето. — Така беше. Извън лагера Флеминг се занимаваше само с ветроходство. Съвсем не го правеше често, при това ходеше сам, а не с лагерния яхтклуб. — Освен когато съм съвсем скапан като сега.
Той хвана бутилката за гърлото и постоя намръщено, мислейки за Денис Бриджър.
— Ходи да шпионира морските птици.
— Все на острова ли?
— Ами че те са там — каза нетърпеливо Флеминг. — На острова гъмжи от тях — корморани, гмурци, буревестници… Пийни още.
Тя го остави да й налее още малко. Главата й леко бучеше.
— Извинявай, че нахълтах така.
— Няма нищо! — Той разроши и без това разбърканата й коса с нежен, деликатен жест. — Не е лошо да си имам компания в тая барака. Особено такова сладко момиче.
— Изобщо не съм сладка.
— Нима?
— Не се харесвам. — Джуди отклони очи от него и пак се вторачи в чашата си. — Не харесвам това, което върша.
— В такъв случай ставаме двама. — Флеминг погледна към прозореца зад нея. — И аз не харесвам това, което върша.
— Мислех, че работата те е погълнала изцяло.
— Преди беше така, но сега, когато свърши, не зная. Опитвам се да си го избия от ума, но не мога. — Той я погледна объркано, съвсем не като тогава, когато й показваше компютъра. — Може би имам нужда от теб.
— Джон…
— Какво?
— Не ми се доверявай прекалено много.
Флеминг се усмихна.
— Да не си надушила нещо съмнително?
— Не се отнася до теб.
— Радвам се до го чуя — рече той, като повдигна брадичката й с ръка. — Имаш честно лице. — И я целуна по челото леко и съвсем сериозно.
— Не! — Тя извърна глава.
Той свали ръката си и й обърна гръб, сякаш вниманието му бе привлечено от нещо друго. Отново се чу воят на вятъра.
— Какво ще правиш сега след тия изстрели? — след малко се обади той.
Независимо от разлялата се по тялото й топлина, тя потрепери и Флеминг сложи ръка на рамото й.
— Понякога си лежа нощем, слушам вятъра и си мисля за онова приятелче там — каза той.
— Какво приятелче?
Той кимна по посока на компютъра, на новия компютър, който бе построил.
— Той няма тяло, органично тяло, което да диша и усеща като нашите тела. Обаче има по-съвършен мозък.
— Но той не е жив човек. — Тя дръпна Флеминг до себе си на леглото. Изведнъж се почувствува много по-стара от него.
— Ние не знаем какъв е, нали? — каза Флеминг. — Който и да е изпратил съобщението, не разпространява този проект ей така, на шега. Те искат от нас да започнем нещо направо, без да сме подготвени.
— Мислиш ли, че те знаят за нас?
— Знаят, че във Вселената непременно съществуват други разумни същества. Просто се случи да попаднат на нас.
Джуди го хвана за ръката.
— Ако искаш, не е нужно да продължаваш.
— Надявам се да е така.
— Ти просто строиш компютър.
— С мисловен капацитет, далеч превъзхождащ нашия.
— Действително ли е така?
— Човекът е една доста неефективна мислеща машина.
— Но не и ти.
— Всички сме такива. Компютрите, построени на биологична основа, са неефективни.
— Биологичната основа ми допада — рече тя. Погледът й се беше премрежил и говореше малко завалено. Флеминг я стисна за миг в мечешката си прегръдка.
— Ти просто си апетитно парче.
Той се изправи, прозя се, протегна се и светна лампата. Джуди усети как изведнъж й олекна и се изтегна на леглото.
— Имаш нужда от почивка — с надебелял език изрече тя.
— Може би.
— От месеци се занимаваш без отдих с онова нещо там. — Тя посочи към прозореца.
— Трябваше да е готов за негова светлост министъра.
— Ако загубите контрол над компютъра, можете да спрете работата.
— Едва ли. Преди повече от месец го бяхме пуснали да работи. Ти знаеше ли?
— Не.
— Въведохме програмата, за да можем да внесем всички данни преди пристигането на господата.
— И какво се случи?
— Отначало нищо, обаче аз изпуснах една малка част от програмата. С нея нещата се подреждат така, че когато включиш електричеството, първият импулс автоматично включва в действие програмата на избрана от компютъра начална точка. Нарочно пропуснах тази част, защото не исках да оставя избора изцяло на него и той побесня.