Осборн и Рейнхарт се спогледаха.
— Желаете ли да влезем? — попита Осборн.
— Да, разбира се. — Министърът се усмихна на присъствуващите. — Здравейте, Вандънбърг, радвам се да ви видя тук.
Гиърс пристъпи напред и сграбчи дръжката на вратата.
— Може ли? — Той предизвикателно погледна Рейнхарт.
— Може — отвърна Рейнхарт.
— Заповядайте, господин министър — и Гиърс ги поведе навътре.
Сега в компютърната зала светеха всички лампи и Гиърс гордо развеждаше високите гости. Рейнхарт и Осборн го оставиха да води, а Флеминг намусено наблюдаваше от пулта за управление. Гиърс представи Бриджър и Кристин, и — доста неохотно — Флеминг.
— Нали познавате Флеминг? Той го конструира, господин министър.
— Конструкторите са от съзвездието Андромеда — каза Флеминг.
Ратклиф се засмя, сякаш чу хубава шега.
— Е, доста работа сте свършили. Сега разбирам защо искахте толкова много пари.
Групата обикаляше из залата. Госпожа Тейт-Алън бе силно впечатлена от неоновите лампички; мъжете с тъмносиви костюми смаяно разглеждаха рафтовете с апаратура и Флеминг бе принуден да изостане най-отзад заедно с Осборн.
— Няма друг бизнес като шоу-бизнеса.
— Това всъщност е комплимент — рече Осборн. — Те ви поверяват всичко — и знанията, и инвестициите, и властта.
— Значи са още по-големи глупаци.
Осборн обаче не се съгласи. След като групата видя и паметта на компютъра, всички се събраха пред пулта за управление.
— Е? — изрече Ратклиф.
Флеминг вдигна от пулта лист, изписан с числа.
— Това — каза той толкова тихо, че почти никой не го чу — е последната група данни от съобщението.
Рейнхарт повтори думите му, взе листа и обясни:
— Сега ще въведем тези данни през входното устройство и ще задействуваме машината.
Той подаде листа на Кристин, която седна зад телетипа и започна да натиска клавишите. Беше много сръчна и красива — всички й се възхищаваха. Когато свърши, Флеминг и Бриджър завъртяха ключовете, натиснаха бутоните и зачакаха. Министърът чакаше. Откъм задната част на компютъра се носеше непрекъснато бръмчене, иначе беше тихо. Някой се покашля.
— Наред ли е всичко, Денис? — попита Флеминг.
После лампичките на дисплея започнаха да примигват. Отначало беше много ефектно. Групата получи разяснения: лампичките показват преминаването на данните; веднага след като привърши изчисленията, компютърът ще напечати резултата върху ролката хартия ей там…
Обаче нищо не се случи; след един час те все още чакаха. В пет часа министърът се качи в хеликоптера си без всякакви усмивки, издигна се и отлетя на юг. В шест часа останалите посетители отидоха на гарата, за да хванат вечерния влак за Абърдийн, придружени от покрусения, здраво стиснал устни Рейнхарт. В осем часа дежурството на Бриджър и Кристин свърши.
Флеминг остана в празния контролен център — слушаше бръмченето и втренчено гледаше непрестанно просветващото табло. Веднага щом се освободи, Джуди се върна при него и седна до пулта. Флеминг не си отваряше устата даже да изругае или да се оплаче и на нея не й идваше наум нищо утешително.
Стрелките на стенния часовник показаха десет часа и в този миг лампичките на дисплея спряха да примигват. Флеминг въздъхна и се надигна да си ходи. За да го утеши, Джуди го докосна по ръкава с връхчетата на пръстите си. Той се обърна да я целуне и в този момент изходният принтер затрака.
Рейнхарт остана да пренощува в Абърдийн, където шотландските университети бяха организирали семинар. Семинарът бе претекст — не му се искаше да прекара останалата част от пътуването очи в очи със снизходително-любезната лондонска компания. Единственото му утешение бе срещата със стара приятелка — Маделин Доней, професор по химия в Единбург. Тя беше може би най-добрата биохимичка в страната, бе изключително способна, надеждна и както казваха студентите й, притежаваше чара на епруветка, пълна с изсушена кожа. Двамата разговаряха дълго, после той се прибра в хотела и потъна в грижите си.
На сутринта получи телеграма от Торнес: „ФУЛ. АСА И ПОПОВЕ. ЕЛА БЪРЗО. ФЛЕМИНГ.“ Той анулира резервацията си за самолета до Лондон, купи си билет за влака и отново се отправи на северозапад, вземайки Доней със себе си.
— Какво означава това? — попита тя.
— От все сърце се надявам да означава, че се е случило нещо. Проклетата машина струва няколко милиона и снощи си мислех, че ще станем за посмешище на Уайтхол.
Не му беше съвсем ясно защо я взима със себе си. Вероятно за да си осигури морална подкрепа.
Когато се обади в лагера от гарата на Торнес, за да помоли за още един пропуск и кола, свързаха го направо с кабинета на Куодринг.