— Ще ви разведа аз.
— До четвъртък искаш да работи, нали? — рече Флеминг. — За негова светлост министъра.
— Да, Джон. Всичко ще бъде наред, нали?
— Ще изглежда наред. Важните клечки няма да разберат дали работи, или не. Нито пък вестникарите.
— Бих искал наистина да работи.
— М-да.
Флеминг се обърна и се отправи към пулта. Джуди очакваше професора да избухне или поне да покаже, че е обиден, ала той само поклати глава като над поставена вече диагноза.
— Не можем да насилваме момче като Джон. За една идея се чака с месеци, години. Струва си, ако е добра, а неговите са все такива. — Той погледна замислено след отдалечаващия се Флеминг — развлечен и небрежен, със смачкани дрехи и разрошена коса. — Нали знаете, зависим от младите. Той изработи целия нискотемпературен проект заедно с Бриджър. Приемниците са на нискотемпературен принцип, а това не е моята специалност. Там пише нещо по тоя въпрос. — Той неопределено кимна към нейния куп книжа. — Опасявам се, че му опънахме нервите. — Въздъхна и я поведе като екскурзовод из сградата. Показа й окачените по стените снимки на нощното небе, като споменаваше имената и самоличността на големите радиозвезди — основните източници на сигнали, които улавяме от вселената.
— Това — обясняваше той, като сочеше към фотосите — изобщо не е звезда, а колизия на цели две галактики, а това тук — свръхнова звезда.
— Ами това?
— Мъглявината Андромеда. Наричаме я М 31, колкото да я бъркаме с автомагистралата.
— В съзвездието Андромеда ли се намира?
— Не, доста е отдалечена от него. Самата тя е отделна галактика. Както виждате, прости неща няма.
Тя погледна бялата звездна спирала и се съгласи с него.
— Оттам ли идват онези сигнали?
— Свистенето, което чухте.
До стената се намираше голяма сфера от прозрачна пластмаса с малко тъмно кълбо в средата и множество бели топчета, разположени около него като електрони във физичен модел на атом.
— Кълбата на Джако! — Професорът примигна. — Или както ги наричат, фантасмагорията на Джако. Това е модел на намиращи се в орбита около Земята предмети. Тези бели топчета представляват спътници, балистични ракети и прочие. Железария. В центъра е Земята. — Професорът махна пренебрежително с изискан жест. — С една дума джунджурийка. Джако си мислеше, че може би сферата ще заинтригува нашите правителствени гости. Разбира се, трябва да сме наясно какво става около Земята, но да се използува апаратура като тази за тази цел си е чиста загуба. Въпреки това военните го искат от нас, а пък ние не можем да получим достатъчно парички, ако не ги изкрънкаме от военния бюджет. — Този закачлив тон явно го забавляваше. С типичен жест на малката си добре гледана ръка той посочи залата и грамадата отвън: — Това тук струва над двадесет и пет милиона.
— Значи и военните имат дял?
— Имат, но всичко това е мое дело — или по-точно на министерството на науката. Не на вашето.
— Сега работя при вас.
— Но не по моя молба.
Той настръхна; така не бе реагирал дори когато Флеминг се държа грубо с него — в края на краищата Флеминг бе негов човек.
— Знае ли някой защо съм тук? — попита го Джуди.
— На никого не съм казвал.
Той я отклони от темата, като я поведе към другата стая, където внимателно и подробно й обясни какво представляват приемната апаратура и комуникационните съоръжения.
— Ние сме само една от брънките на веригата обсерватории по цял свят, при това съвсем не най-слабата.
Той огледа с огромно удоволствие разпределителните табла, проводниците и шкафовете на оборудването.
— Когато започнахме всичко това, се чувствувах млад, но сега не е същото. На човек му идва идея, казва си: „Ето какво трябва да се направи“ и това сякаш е следващата стъпка. Доста малка стъпка. После започва — проекти, проучвания, комитети, строеж, политика. Час от живота му тук, месец — там. Да се надяваме, че ще работи. А, ето го и Уелън. Той познава тази част от оборудването.
Джуди бе представена на млад мъж с болничав тен и австралийски акцент, който се вкопчи в ръката й, сякаш бе намерил отдавна загубена вещ.
— Не се ли познаваме отпреди?
— Няма такова нещо. — Тя го погледна открито с големите си сини очи, но той не бе от хората, които се отказват тъй лесно.
— Пък аз съм сигурен.
Тя се отдръпна назад и се огледа за помощ. Чистачът Харис стоеше в другия край на стаята и когато Джуди погледна към него, лекичко кимна с глава. Тя се обърна към Уелън.
— Съжалявам, но не мога да си спомня.
— Може би в Умера…
Професорът я поведе обратно към центъра за управление.
— Как ти беше името?