— Цялата история е невероятна — рече Флеминг.
Доней отново прочете числата и кимна.
— Не виждам смисъл. — Джуди се чудеше дали не е ужасно несхватлива.
— Изглежда, като че ли някой там — Доней посочи към небето — си е отворил сериозна работа, за да ни съобщи нещо, което вече знаем за водорода.
— Ако наистина това, е всичко. — Джуди погледна към Флеминг, който не каза нищо.
Маделин Доней се обърна към Рейнхарт.
— Това е малко разочарование.
— Аз не съм разочарован — рече тихо Флеминг. — Това е началото. Въпросът е дали искаме да продължим.
— Как можете да продължите? — попита Доней.
— Ами водородът е най-често срещаният химически елемент във Вселената. Нали така? Тъй че това е една съвсем проста информация за Вселената. Ако не я познаем, за машината това означава, че няма смисъл да продължава. Ако обаче успеем, тя може да продължи със следващия въпрос.
— Какъв следващ въпрос?
— Още не знаем. Но мога да се хвана на бас, че това е началото на една продължителна игра на въпроси и отговори. Той взе листа от Доней и го подаде на Кристин: — Въведи това в компютъра.
— Ама наистина ли? — Кристин погледна към Рейнхарт.
— Наистина.
Рейнхарт мълчеше, но нещо се бе случило с него; вече не беше унил, очите му святкаха и гледаха оживено. Останалите образуваха мълчалива замислена група, докато Кристин сядаше пред клавиатурата, а Бриджър подготвяше пулта за управление.
— Готово — обади се той. Беше по-кротък дори и от Флеминг и Джуди не можеше да определи дали завижда, дали разбира, или просто се опитва да схване като останалите какво ще излезе от всичко това.
Кристин пишеше бързо и компютърът бръмчеше равномерно зад металната си обвивка. Сякаш наистина бе навсякъде около тях — огромен, бездействуващ, чакащ. Доней гледаше редиците сини шкафове и ритмично проблясващите светлинки не със страх като Джуди, а с интерес.
— Въпроси и отговори. Вярвате ли в това?
— Ако се намирахте някъде сред звездите, едва ли щяхте да можете направо да ни питате какво знаем, но това приятелче ни пита. — Флеминг посочи компютъра. — Ако са го проектирали и програмирали с тази цел.
Доней отново се обърна към Рейнхарт.
— Ако доктор Флеминг е на вярна следа, действително имате нещо изключително.
— Флеминг има нюх за такива неща — отвърна Рейнхарт, като наблюдаваше Кристин.
След като спря да пише, не се случи нищо. Бриджър си играеше с бутоните на пулта за управление, а другите чакаха. Флеминг изглеждаше озадачен.
— Какво става, Денис?
— Не знам.
— Може би грешите — каза Джуди.
— Досега не сме допускали грешки.
И докато Флеминг изричаше това, лампичките на дисплея започнаха да святкат и миг по-късно изходният принтер затрака. Те се насъбраха около него, наблюдавайки как широкият бял поток хартия се навива на ролка, покрита с колонки от цифри.
Един от дългите и ниски шкафове в кабинета на Гиърс служеше за барче. Директорът нареди отгоре четири чаши и извади бутилка джин от долната полица.
— Това, което правят Рейнхарт и хората му, е ужасно вълнуващо. — Беше сложил ако не най-хубавия, то втория си по хубост костюм и показваше най-добрите си маниери в чест на Доней. — Е, вчера имаше малък фал, но разбрах, че сега всичко е наред.
Потънала в едно от креслата, Доней вдигна очи и улови погледа на Рейнхарт. Гиърс продължи да говори, докато наливаше тоник в едната от чашите.
— Всъщност в тая пустош няма нищо друго освен железария. Разбира се, тук се занимаваме с голяма част от ракетната техника на страната и това включва доста сложни неща, но не бих имал нищо против да навлека старите си дрехи и да се върна към лабораторната работа. Така добре ли е?
Той постави пълната чаша върху бюрото до едното ухо на Доней. Отдолу на чашата имаше хартиена подложка, за да не оставя следи по лакираната повърхност.
— Прекрасно, благодаря. — Доней можеше да види и вземе чашата, без да става. Гиърс бръкна в барчето за друга бутилка.
— За вас шери, нали, Рейнхарт? — и той наля шерито. — Човек се разкисва от административна работа. Наздраве! Радвам се да те видя, Маделин. С какво се занимаваш сега?
— ДНК, хромозоми, възникването на живота, ей такива щуротии — кратко отвърна Доней. Тя постави чашата на бюрото и запали цигара, като издуха по мъжки дима през носа си. — В момента съм в задънена улица. Точно бях решила да замина, за да пообмисля нещата, когато срещнах Ърнест.
— Остани да мислиш тук. — Гиърс й се усмихна мило, после отново стана сериозен. — Къде се е дянал Флеминг?
— Всеки момент ще дойде — рече Рейнхарт.
— Имате умно момче, макар да е доста непокорно — осведоми го Гиърс. — Всъщност като цяло екипът ви е малко непокорен, а?