Рейнхарт отвори уста, но Флеминг се извърна.
— Добре — каза Рейнхарт. — Заемаш ли се, Маделин?
След като Флеминг си отиде, уговориха останалите подробности. На другата седмица Доней се настани в лагера и се зае с компютъра, Бриджър и Кристин й помагаха, а Гиърс бе преизпълнен с ентусиазъм и внимание. Флеминг се върна в Лондон и Джуди не го видя повече; тъй като бе с военен чин и бе обвързана с клетва, тя трябваше да стои там, където й беше наредено. В известен смисъл изпита облекчение от прекъсването на тази не съвсем установена връзка. След единствената им нощ в неговото бунгало тя го бе държала на разстояние, доколкото бе във възможностите й, защото се разкъсваше между инстинктивното усещане, че е влюбена и чувството, че не й се иска той да я приема за такава, каквато не е. Докато той бе далеч от лагера, поне не се налагаше да докладва за него, а само за Бриджър, което не бе толкова важно за нея.
Бриджър не даваше какъвто и да било повод за подозрения. Джуди не ходеше повече на пустия бряг, а патрулите на Куодринг не откриха нищо. Самият Бриджър изглеждаше все по-нещастен и затворен. Работеше умело, но без ентусиазъм и прекарваше времето си в наблюдение на миграцията на последните птици в гнездата им на Торнхолм.
Есента помръкна и дойде зима. В Лондон Флеминг се залови да проверява цялото съобщение от Космоса и всичките си първоначални изчисления. В Болдършо Фел продължаваха да следят съобщението, но това вече се правеше съвсем формално. Кодът неизменно оставаше същият; Флеминг не можа да открие нищо, което да потвърди опасенията му.
В Торнес Доней жънеше повече успехи.
— Момчето беше право за едно — каза тя на Рейнхарт. — За играта на въпроси и отговори. Въведохме формулата на въглерода и компютърът незабавно започна да печати на принтера данни за основните структури на белтъчните молекули.
Когато тя въведе обратно в компютъра и тия данни, той започна да задава нови въпроси. Предложи формулите на множество различни структури на белтъчна основа и очевидно искаше още информация за тях. Доней включи в работата и катедрата си в Единбург. На своя глава въведоха в машината всичко, което знаеха за образуването на клетките. До Нова година компютърът им даде молекулярната структура на хемоглобина.
— Защо пък хемоглобин? — попита Джуди, която я бе последвала в Единбург, опитвайки се да разбере какво става.
— Хемоглобинът в кръвта снабдява мозъка с енергия.
— Предложи ви го като една от няколко възможности, така ли? — попита Рейнхарт. Тримата се бяха събрали в кабинета на Доней в една от старите сиви университетски сгради, защото им беше казала, че иска да знае решението на министерството.
— Да — отвърна тя, — както преди. И ние въведохме информацията.
— Значи вече знае как функционират мозъците ни.
— Сега знае много повече от това.
Рейнхарт се поглади по брадичката с малките си пръсти.
— Защо ли иска да знае?
— Флеминг ти е повлиял, нали? — укорително рече Доней. — Той нищо не „иска да знае“. Дава логически отговори според информацията, която въвеждаме и тази, която вече притежава — това е изчислителна машина.
— Това ли е всичко? — Колкото и малко да знаеше, Джуди споделяше подозренията на професора.
— Хайде да разсъждаваме като учени, а? — каза Доней. — А не като мистици.
— Професор Рейнхарт, вие…?
Рейнхарт се почувствува неловко.
— Флеминг би казал, че машината иска да знае срещу какъв разум е изправена… що за компютри сме ние, колко са големи мозъците ни, как ги поддържаме, къде са разположени.
— Ако питате мен, младият Флеминг е болезнено чувствителен — каза Доней. Тя махна с ръка към лавиците с натрупаните по тях ролки от принтера. — Сега имаме толкова много материал, че не можем да си вдигнем главите от работа, обаче аз предполагам за какво е всичко това, ето защо имам нужда от вас. Мисля, че той ни е дал основната структура на живата клетка.
— Какво?
— Това обаче не ни върши особена работа. Имаме огромно количество данни, които са прекалено сложни, за да можем да ги разгадаем някога.
— Защо?
— Погледнете колко са само! Ние можем да разпознаем отделни малки части от хромозомната структура, но ще ни трябват години, за да анализираме всичко това.
— Ако именно това се иска от вас.
— Какво искаш да кажеш?
Рейнхарт отново се поглади по брадичката. Джуди забеляза, че пръстите му имат трапчинки. Дори когато не беше сигурен в областта на теорията, той излъчваше спокойствие и благородство.
— Искам да говоря с Флеминг и Осборн — рече той.