Клетката се удължи, двата й края се заоблиха и се разделиха, после всяка от двете части се раздели на нови клетки.
— Тя се размножава! — Доней се облегна назад и се взря в екрана. Лицето й бе сбръчкано от преумора и щастие. — Създадохме живот! Действително създадохме възпроизвеждаща се клетка! Вижте, пак се дели… Какво ще кажете, доктор Флеминг?
Флеминг се беше изправил и напрегнато наблюдаваше екрана.
— Как ще я спрете?
— Няма да я спирам. Искам да видя какво прави.
— Добива доста кохерентен вид — забеляза Рейнхарт.
Флеминг стисна пестници върху масата.
— Убийте я!
— Какво? — Доней го изгледа с лека изненада.
— Убийте я, докато можете!
— Ние я контролираме напълно.
— Така ли? Вижте как расте! — Флеминг посочи към бързо удвояващата се маса от клетки на екрана.
— Всичко е нормално. За една седмица можете да отгледате амеба с размерите на Земята, ако я храните достатъчно бързо.
— Това не е амеба.
— Удивително прилича на амеба.
— Убийте я! — Флеминг погледна разтревожените им твърди лица, после премести погледа си към екрана. Сграбчи тежкия термос, в който бяха донесли чая, и го стовари върху предметната масичка на микроскопа. В смълчаната стая се разнесе звън на метал и счупено стъкло. Екранът потъмня.
— Ах ти, глупав хлапак! — почти изкрещя Доней.
— Джон, какво правиш? — Рейнхарт понечи да го спре, но бе твърде късно. Флеминг издърпа парченцата предметно стъкло от микроскопа, хвърли ги на пода и ги размаза с тока на обувката.
— Вие сте луди! Всички сте полудели! Ослепели и съвсем побъркани! — извика им той и хукна към вратата.
Прекоси тичешком компютърната зала и коридора към изхода и стигна до портала. Там спря за миг запъхтян, докато студеният вятър го удари в лицето. Излизането в бледия зрак на деня след една цяла нощ в задушната стая на Доней беше като събуждане от кошмар. Той жадно пое няколко глътки въздух и се отправи през тревата към носа, като се опитваше да избистри мозъка и прочисти дробовете си.
В далечината чу да приближава моторна лодка. Той промени посоката и вбесено закрачи към мястото, където пътеката към вълнолома стигаше до най-високата част на скалите. В настъпващия ден буботенето на мотора се усилваше равномерно и го привличаше като магнит, но горе той се сблъска с Куодринг, Джуди и двама войници, които лежаха на тревата в очакване. Флеминг се закова на място.
— Какво, по дяволите, става тук? — Той се вторачи в тях гневно и слисано. Куодринг се изправи, на врата му висеше бинокъл.
— Върнете се! Махайте се оттук!
Моторът бе спрял. Лодката се плъзгаше в залива под тях. Джуди понечи да се надигне, но Куодринг й направи знак да остане на мястото си.
— Моля те, Джон, върви си! — изрече тя с измъчен глас.
— Върви си, върви си! Какво, по дяволите, сте намислили всички?
— Мълчете? — заповяда Куодринг. — И се дръпнете от ръба.
— Чакаме Денис Бриджър — рече Джуди.
— Денис ли? — Той сякаш бе в шоково състояние и съвсем бавно схващаше какво става.
— На ваше място бих се измел оттук — посъветва го Куодринг. — Освен ако искате да присъствувате на задържането му.
— На задържането му? — Флеминг бавно се завъртя към Джуди, докато проумяваше думите му. — Всички сте полудели!
— Дръпнете се назад и мълчете! — каза Куодринг.
Флеминг тръгна към скалния ръб, но Куодринг кимна и двамата войници го хванаха за лактите и го дръпнаха назад. Здраво притиснат помежду им, той стоеше безсилен и отчаян. По лицето му се стичаше студена пот, виждаше само Джуди.
— И ти ли участвуваш?
— Знаеш какво намерихме. — Тя отбягна погледа му.
— И ти ли?
— Да — рече тя, отдръпна се и застана до Куодринг.
Оставиха Бриджър да стигне до най-високата част на пътеката, влачейки тежкия термос от пещерата. Когато главата му се подаде иззад ръба на скалите, Флеминг изкрещя.
— Денис!
Единият от войниците му запуши устата с ръка, но Бриджър вече ги беше видял. Преди Куодринг да успее да го настигне, той изпусна термоса и побягна.
За човек, обут с рибарски ботуши, Бриджър тичаше доста бързо по пътеката покрай ръба на скалите. Куодринг и войниците хукнаха тежко след него. Флеминг ги последва, Джуди се втурна след него. Все едно че преследваха дивеч в студената светлина на утрото. Не можеха да видят къде отива Бриджър. Той стигна до края на носа, после се обърна и се подхлъзна. Мокрите му гумени ботуши смачкаха тревата на ръба и той падна. Пет секунди по-късно върху скалистия бряг лежеше едно премазано тяло.
Горе на скалите Флеминг се изравни с войниците и заби поглед в земята. Когато Джуди приближи до него, той безмълвно се обърна и бавно закрачи надолу към лагера. Едно стъкълце от микроскопа се беше забило в ръката му. Той спря за миг, извади го и продължи да върви.