На новото място то порасна до големината на овца, след което спря да расте. Имаше напълно здрав и безобиден вид, но не беше приятно за гледане.
Същата сутрин Рейнхарт взе окончателно решение и отиде да се срещне с Доней. Тя все още беше в лабораторията и проверяваше уреда за контролиране на храненето в горната част на резервоара. Той се повъртя наоколо, докато тя привърши.
— Още ли е живо?
— И при това рита. — Като изключим бледността и изопнатата кожа около устата и очите й, тя не проявяваше признаци на умора. — Само преди ден и половина беше петънце върху предметното стъкло: казвах ти, че няма причина един организъм да не расте толкова бързо, колкото поискаш, стига да може да му осигуриш достатъчно храна.
— Сега спря да расте, така ли? — Рейнхарт с уважение надникна през прозорчето за наблюдение, откъдето можа да види тъмното очертание на нещо, което се движеше в полумрака на резервоара.
— Изглежда, големината и формата му са предопределени — рече Доней, като взе няколко рентгенови снимки и му ги подаде, за да ги разгледа. — От тях не може да се види много. Няма костна система. Прилича на огромно парче желе, но си има око и нещо като мозъчна кора, която прилича на сложна плетеница от ганглии.
— Има ли някакви други особености? — Рейнхарт вдигна снимките и ги разгледа с присвити очи.
— Вероятно рудиментарни крайници, макар че едва ли могат да се нарекат така — тъканта просто се е раздвоила в края.
Рейнхарт остави снимките и се намръщи.
— Как се храни?
— Поема храна през кожата. Живее в хранителен разтвор и абсорбира храната направо с клетките си. Много просто и ефективно.
— А компютърът?
Доней се изненада.
— Какво компютърът?
— Реагира ли изобщо?
— Как така да реагира?
— Не знам. — Рейнхарт притеснено сви вежди. — Реагира ли?
— Не. Изобщо не реагира.
Професорът влезе в контролната зала на компютъра, после се върна с наведена глава, вперил поглед във върховете на лъснатите си обувки, които проблясваха пред него. Все още бе ранна утрин и беше много тихо. Той сплете ръце зад гърба си и заговори, без да погледне към Доней.
— Искам Флеминг да се върне отново тук.
Доней помълча, после се обади:
— Има кой да контролира компютъра.
— Кой?
— Аз.
Той си наложи да я погледне.
— Маделин, дават ни още малко време. Искат да се махнем оттук.
— По средата на всичко това ли?
— Не. Министерството се е борило за това, но трябва да работим като екип и да покажем резултати.
— Боже мой! Нима това не са резултати? — Доней посочи резервоара с късия си кокалест показалец. — Тъкмо правим най-голямото откритие на века — създаваме живот!
— Знам — каза Рейнхарт, като пристъпваше смутено от крак на крак. — Но до какво ще ни доведе това?
— Имаме да изясняваме още толкова много неща.
— Освен това не можем да си позволим повече инциденти.
— Аз ще се справя.
— Ти не си сама, Маделин. — Рейнхарт говореше със сдържано напрежение в гласа. — Ние всички участвуваме.
— Ще се справя — повтори тя.
— Ти не можеш да го отделиш от създателя му — от компютъра.
— Разбира се, че не мога, но Кристин разбира от компютъра и е на мое разположение.
— Тя знае аритметиката, но съществува по-висша логика, поне така мисля аз. Само Флеминг я разбира.
— Няма да позволя на Джон Флеминг да ми залита наоколо и да ми съсипва работата и апаратурата — повиши глас Доней.
Рейнхарт я наблюдаваше мълчаливо. Той все още бе напрегнат, но изпълнен с непоколебимост — винаги бе побеждавал.
— Никой не може да направи всичко, което иска. — Каза го тъй безцеремонно, че Доней отново го погледна изненадано. — Все още отговарям за тази програма — само ти го напомням! И ще отговарям дотогава, докато работим като екип и работата има смисъл. Това означава, че Флеминг ще работи тук.
— Пиян или трезвен?
— За бога, Маделин, ако не си вярваме един на друг, на кого да вярваме тогава?
Доней понечи да възрази, ала се въздържа.
— Съгласна съм. Докато се държи добре и си гледа собствената работа.
— Благодаря ти, мила! — Рейнхарт се усмихна.
Като излезе от лабораторията, той се запъти право при Гиърс.
— Но Флеминг ме уведоми, че си заминава — каза Гиърс.
— Току-що изпратих мис Адамсън до сградата на компютъра, за да се убеди, че не е отишъл да нанесе някой прощален удар.
Флеминг обаче не беше при компютъра. Джуди стоеше в контролната зала и се колебаеше какво да прави, когато Доней влезе при нея.