— Ти знаеше ли за тази жена?
— Да.
Рейнхарт отиде до леглото и седна на него. Изглеждаше стар и уморен.
— И не можа ли да ми кажеш? — укорително изрече Флеминг.
— Не, Джон.
— Е, добре тогава. — Флеминг отваряше и затваряше разни чекмеджета, за да провери дали са празни. — На мое място можеш да вземеш някой, на когото вярваш.
Професорът се огледа.
— Може ли да пийна нещо? — Той прокара ръка по челото си, за да се съвземе. Вторият разговор с Гиърс не бе минал така леко. — Какво те кара да мислиш, че не ти вярвам?
— Никой не ни вярва, нали? — Флеминг се въртеше около разхвърляните бутилки. — Никой не обръща капка внимание на думите ни.
— Обръщат внимание на това, което правим.
— Искаш ли бренди? — Флеминг откри няколко капки на дъното на една бутилка и ги изля в чаша. — Да, разбира се, ние сме много полезни работници. Обаче когато работата опре до смисъла, когато трябва да се прояви разбиране, те не искат и да знаят.
Той подаде чашата.
— Имаш ли малко вода? — попита Рейнхарт.
— Ще се намери.
— Ами ти? — Рейнхарт кимна към бутилката. Флеминг отрицателно поклати глава.
— Просто си мислят, че са извадили голям късмет — рече той, докато наливаше вода от мивката. — А когато им казваме, че това е началото на нещо много по-голямо, с нас се държат като със смахнати престъпници. Пускат след нас кучетата или кучките си.
— Няма нужда да си го изкарваш на момичето. — Рейнхарт пое чашата и отпи една глътка.
— На никой не си го изкарвам! Ако не могат да проумеят, че това, което открихме по една щастлива случайност, ще промени изцяло живота ни, тогава нека си го открият сами. С малко късмет ще се объркат и оплетат така, че няма да се получи нищо.
— Получи се нещо.
— Чудовището на Доней ли?
— Знаеш ли за него?
— То е нещо като модул, просто придатък към машината. — Флеминг надникна в един празен шкаф, но вниманието му вече бе раздвоено. — Доней си мисли, че компютърът й е дал власт да сътвори живот, но греши. Той си е присвоил тази власт.
— Тогава ти трябва да останеш и да го контролираш, Джон.
— Не е моя работа. — Той затръшна вратичката на шкафа. — По-добре никога да не бях я започвал.
— Обаче я започна. И носиш отговорност.
— Към кого? Към хората, които не искат да ме послушат ли?
— Аз те слушам.
— Хубаво. — Той обикаляше безцелно из стаята, взимаше разни дреболии и ги хвърляше в кошчето за смет. — Ще ти кажа пред какво сме изправени. После си отивам.
— Ако имаш някакво конструктивно предложение… — Брендито бе помогнало на Рейнхарт да възвърне силата на гласа си.
— Виж какво… — Флеминг спря до единия край на кревата и с цялата си тежест облегна лакти върху таблото, съсредоточил най-после вниманието си върху това, което казваше. — Все това питате: „Какво?“, „Какво имаме?“, „Какво прави компютърът?“ — никой освен мен не се интересува „Защо?“. Защо една чужда цивилизация, отдалечена от нас на двеста светлинни години, си е направила труда да започне всичко това?
— Ние не можем да отговорим на този въпрос, нали?
— Можем да правим изводи.
— Предположения.
— Добре… щом не желаеш да премислиш всичко отново!
Той се изправи и ръцете му увиснаха надолу. Рейнхарт пийваше от брендито и чакаше. След минута Флеминг се поотпусна и му се усмихна малко глуповато.
— Ах ти, стари дяволе! — Той седна на леглото до професора. — Това е разум, независимо какъв е и откъде е. Той ни изпраща инструкции, изразени по универсален начин, които представляват техническа документация, а ние я изпълняваме и построяваме този компютър. Защо? Да не мислиш, че са си казали: „Ха, ето ти една интересна информация. Ще я излъчим по радиото за останалите обитатели на Вселената — може да им влезе в работа?“
— Очевидно е, че ти не мислиш така.
— Не, защото където има разум, има и желания. А където има желания, има и амбиции. Ами ако е разум, който иска да се разсели в Космоса?
— Тази теория е толкова добра, колкото и всяка друга.
— Това е единствената логична теория! — Флеминг удари с юмрук хълбока си. — Какво прави той? Излъчва съобщение, което може да бъде прието, интерпретирано и изпълнено от други цивилизации. Техниката, която използуваме, няма никакво значение, така както е без значение каква марка радиоапарат си купуваме — слушаме едни и същи програми. Това, което има значение, е, че ние приемаме тяхната програма — програма, основана на математическа логика, за да бъде пригодена към нашите или към каквито и да било други условия. Той познава основните форми на живот — открива коя е нашата. Открива как работят мозъците ни, как са изградени телата ни, как получаваме информация — казваме му какво представляват нервната ни система и сетивните ни органи. Тогава той прави същество с тяло и сетивен орган — око. То има око, нали?