— И за какво ще служи това? — Доней го изгледа скептично.
— Свързва компютъра с неговия придатък — отвърна Флеминг.
— С каква цел?
— Неговата си цел — той им обърна гръб и закрачи из стаята.
Доней изчака Рейнхарт да се обади, но старият не помръдваше и смръщено разглеждаше ръцете си.
— Сега по-добре ли се чувствуваш? — попита той Кристин.
— Да, благодаря.
— Смяташ ли, че можеш да нагласиш нещо такова?
— Да, мисля, че ще мога.
— Доктор Флеминг ще ти помогне. Нали, Джон?
Флеминг стоеше в далечния край на залата и зад гърба му се издигаха масивните шкафове с апаратура.
— Ако действително го желаеш — рече той.
— Алтернативата — рече Рейнхарт по-скоро на Доней и на себе си, отколкото на Флеминг — е да си събираме багажа и да предадем работата в други ръце. Нямаме богат избор, нали?
Осма глава
АГОНИЯ
Джуди правеше всичко възможно да стои настрана от Флеминг, а когато се срещаха, обикновено той беше заедно с Кристин. Откакто умря Бриджър, всичко се промени — дори подранилите пролетни дни скоро привършиха, хвърлиха сив покров от тъга върху лагера и в душата й. Освен това Джуди със свито сърце разбра, че Кристин навярно ще заеме в живота на Флеминг не само нейното място, но и мястото на Биджър — работеше и мислеше ведно с него така, както Джуди никога не бе могла. В началото тя си мислеше, че няма да го преживее и без знанието на Гиърс писа направо до Уайтхол с молба да бъде преместена. В резултат Гиърс отново й чете нотации.
— Мис Адамсън, вашата работа тук едва започва.
— Но историята с Бриджър приключи!
— Бриджър го няма, но историята не е приключила. — Изглежда той изобщо не забелязваше страданията й. — „Интел“ е научил толкова, че да се раздразни апетитът му, а сега, като загубиха Бриджър, ще търсят някой друг… може би някой негов приятел.
— Мислите, че доктор Флеминг ще се продаде, така ли? — укорително рече тя.
— Ако ги оставим, всеки един от тях може да се продаде.
В крайна сметка обаче не Джуди, а Флеминг беше човекът, който докладва за първата крачка на „Интел“.
Той, Кристин и Доней бяха открили начин да закрепят контактните пластини на един енцефалограф върху това, което, изглежда, бе главата на Циклоп, и Кристин бе помогнала да ги свърже чрез кабел с високоволтовите терминали на компютъра. На един от рафтовете под дисплея сложиха и трансформатор, като електрическата верига минаваше през него, така че токът, стигащ до Циклоп, имаше силата на батерия за джобно фенерче. Все пак ефектът бе обезпокоителен. При първото свързване съществото се вцепени съвсем, а контролните лампички на компютърния дисплей светнаха до една. След малко обаче и съществото, и машината явно се приспособиха — протичането на информация продължи без прекъсване, въпреки че на принтера не се появи нищо, а Циклоп плаваше спокойно в резервоара и втренчено гледаше с единственото си око през наблюдателното прозорче.
Всичко това им беше отнело няколко дни и те оставиха Кристин да наблюдава връзката между лабораторията и залата за управление, като й казаха да ги повика, ако се случи нещо ново. Доней се оттегли на напълно заслужена почивка, но Флеминг посещаваше от време на време сградата на компютъра, за да направи проверка и да види Кристин. Ден след ден я заварваше все по-напрегната, докато към края на седмицата тя бе станала толкова нерва, че той подхвана сериозен разговор.
— Виж какво, известно ти е, че съм страшно уплашен от цялата тая работа, но не знаех, че и теб те е страх.
— Не се страхувам — рече тя. Стояха в контролната зала и наблюдаваха как светлинките непрестанно примигват по таблото. — Обаче ме кара да се чувствувам особено.
— Кое?
— Тази работа с терминалите и… — Тя се поколеба и нервно погледна към другата стая. — Когато съм там вътре, усещам как окото ме следи през цялото време.
— То следи всички ни.
— Не. Точно мен следи.
Флеминг се ухили.
— Не го виня. И аз самият те гледам.
— Мислех, че вниманието ви е насочено другаде.
— Беше. — Той леко вдигна ръка, за да я докосне, после промени решението си и тръгна към вратата. — Пази се!
Спусна се по пътеката между скалите, която водеше към океана, за да остане насаме със себе си и мислите си. Беше сив, безлюден следобед, имаше отлив и пясъкът лежеше като мръсносива плоча между скалистите заливчета. Той се отправи безцелно към водната ивица с наведена глава и ръце в джобовете, като премисляше какво ли става вътре в компютъра. После бавно се върна към каменистия плаж; бе потънал тъй дълбоко в мислите си, че изобщо не забеляза ниския набит и плешив мъж, който седеше на голям камък и пушеше пура.