— Може ли за момент, сър? — Гърленият глас го изненада.
— Кой сте вие?
Плешивият извади от вътрешния си джоб визитна картичка и му я подаде.
— Не мога да чета — рече Флеминг.
Плешивият се усмихна.
— А пък вие сте доктор Флеминг.
— А вие?
— Това е без значение. — Плешивият бе леко задъхан.
— Как се добрахте дотук?
— Покрай носа. При отлив е възможно, макар да пада доста катерене. — Той извади сребърна табакера. — Пушите ли?
Флеминг не обърна никакво внимание на поканата.
— Какво искате?
— Дойдох да се поразходя. — Той вдигна рамене и прибра табакерата обратно в джоба си. Изглежда, че дишането му се беше успокоило. — Вие също идвате често тук.
— Това е частна зона.
— Но не и плажът. В тази свободна страна плажната ивица е… — Той пак повдигна рамене. — Казваме се Кауфман. Не сте ли чували?
— Не.
— Вашият приятел хер доктор Бриджър…
— Моят приятел Бриджър е мъртъв!
— Знам. Научих. — Кауфман дръпна от пурата си. — Много жалко.
— Познавахте ли Денис Бриджър? — попита Флеминг, смаян и изпълнен с подозрение.
— О, да. Известно време поддържахме връзка.
— Да не работите в…? — Нещо му проблесна и той се опита да си спомни името.
— В „Интел“ ли? Да.
Кауфман се усмихна на Флеминг и издуха кръгче тютюнев дим.
Флеминг извади ръце от джобовете си.
— Разкарайте се!
— Моля?
— Ако след пет минути не сте се разкарали оттук, ще повикам патрула.
— Моля ви, недейте. — Кауфман доби огорчен вид. — Имах такъв късмет, че ви срещнах.
— И за Бриджър ли беше късмет?
— Едва ли има някой, който да съжалява повече от мен. Той ни беше и много полезен.
— И много мъртъв — Флеминг погледна часовника си. — Ще ми отнеме пет минути да се кача горе на скалите. Когато стигна там, ще съобщя на патрула.
Той тръгна да си върви, но Кауфман го повика:
— Доктор Флеминг! Можете да прекарате тези пет минути по много по-изгоден начин. Не ви предлагам да вършите нищо непочтено.
— А нещо готино, нали? — каза Флеминг, без да помръдне.
— Мислехме си, че може би ще искате да се преместите от държавната служба на държавна работа при нас. Сигурен съм, че тук не сте особено щастлив.
— Хайде да си говорим откровено, а хер приятелю! — Флеминг се върна обратно, застана до него и го изгледа от горе до долу. — Може и да не обичам правителството, може и да не съм щастлив, но дори да ги мразя и в червата, да съм на умиране и да няма към кого да се обърна за помощ в тоя свят, по-скоро ще пукна, отколкото да дойда при вас.
След това той се извърна и пое нагоре, без да се обръща. Отиде право в кабинета на Гиърс и завари директорът да диктува доклади по диктофона.
— Вие какво му казахте? — попита Гиърс, когато Флеминг приключи разказа си.
— Какво ви влиза в работата! — По лицето на Флеминг се изписа отвращение. — Хубавичко го наредих, за да не попадат работите ни в ръцете на невежи наивници или на разни мошеници!
Той напусна кабинета, като се чудеше защо си беше направил труда да съобщи за срещата — всъщност обаче това бе едно от малкото неща, които говореха в негова полза през следващите месеци.
На брега бяха разположени патрули, по крайбрежната ивица опънаха бодлива тел на колчета, хората от отдела на Куодринг претърсиха околността и дълго време от „Интел“ нямаше и следа. Опитът в сградата на компютъра продължи без какъвто и да е осезаем резултат до момента, в който Доней се завърна от отпуската си — и тогава една сутрин изходният принтер на компютъра внезапно затрака. Флеминг се заключи в бунгалото си с напечатаното и след около сто часа работа се обади на Рейнхарт.
Доколкото бе успял да разбере, компютърът задаваше съвършено нови въпроси, всеки от които се отнасяше до външността, размерите и функциите на човешкото тяло. Както бе казал Флеминг, всяка физическа форма можеше да се изрази чрез математически символи и очевидно компютърът искаше именно това.
— Например — каза той на Рейнхарт и Доней, когато тримата се събраха, за да работят заедно върху въпросите — той иска да знае за слуха на човека. Тук има много неща за звуковите честоти и той явно пита как издаваме звуци и как ги чуваме.
— Откъде може да знае за речта ни? — попита Доней.
— Неговото същество вижда как си служим с устите, за да общуваме, и с ушите, за да чуваме. Всички тези въпроси са възникнали от наблюденията на вашето малко чудовище. Вероятно то усеща говорните вибрации и сега, когато е свързано с компютъра, може да му предава наблюденията си.
— Това са твои предположения.
— Как иначе бихте могли да си го обясните?