Първа на местопроизшествието се появи Джуди, която минаваше покрай сградата, когато аларменото устройство на стената на портала се включи. Блъскайки вратата, тя като обезумяла се втурна по коридора към контролната зала. Отначало не можа да забележи нищо. Осветлението на тавана работеше, но пултът за управление пречеше да се види пода пред таблото за управление. После тя видя тялото на Кристин, спусна се и коленичи до него.
— Кристин!
Обърна я по гръб. Кристининото лице се втренчи безизразно в нея и ръцете се отпуснаха на пода — бяха черни и изгорели до костите. Джуди сложи ръка върху сърцето й, но то бе спряло. „Господи! — помисли си тя. — Защо винаги трябва да присъствувам на сцената на смъртта?“
Рейнхарт бе в Лондон, когато научи новината. Като докладва на Осборн, получи неочакван отговор; разбира се, Осборн се разтревожи, но изглеждаше зает с други неща, тъй че прие случилото се като поредния удар. Рейнхарт бе потресен и освен това озадачен — докато влизаше и излизаше от кабинетите на Уайтхол, не само Осборн, но и всички други, които срещаше, изглеждаха завладени от тайни и тежки мисли. Той реши да отиде в Болдършо Фел, където не бе ходил отдавна, за да се опита да се отърси от потискащата атмосфера, която го заобикаляше, но веднага откри, че радиотелескопът е вече под контрола на военните и е строго пазен от отдела за охрана при министерството на отбраната. Това бе станало без всякакво предупреждение през изминалата седмица, докато той бе в Торнес. Рейнхарт се вбеси, че не са се посъветвали с него и отиде да се срещне с Осборн, но той бе прекалено зает, за да си уговаря срещи.
След няколко дена пристигнаха смъртният акт на Кристин и резултатът от аутопсията. На професора бе спестена поне мъчителната задача да дава обяснения на близките, защото родителите й бяха починали, а други роднини нямаше. Флеминг му писа кратко мрачно писмо, в което казваше, че на машината не е нанесена сериозна повреда и че си има теория за смъртта на Кристин. Последва по-дълго писмо, в което му съобщаваше, че изгорялата електрическа инсталация е поправена и компютърът работи с пълна скорост, прехвърляйки фантастично количество данни в паметта си, макар Флеминг да не обясняваше какви са те. Няколко дни по-късно му телефонира Доней, за да му каже, че изходният принтер е заработил отново. Излизали огромен брой числа и доколкото тя и Флеминг можели да кажат, това вече не били въпроси, а информация.
— Това са един куп нови формули за биосинтез — каза тя. — Флеминг смята, че компютърът иска нов експеримент и аз мисля, че е прав.
— Още чудовища, а? — рече в слушалката Рейнхарт.
— Вероятно. Но този път е много по-сложно. Ще падне страхотна работа. Боя се, че ще имаме нужда от още апаратура и пари.
Той направи още един опит да се види с Осборн и за своя изненада бе повикан в министерството на отбраната.
Когато пристигна там, Осборн чакаше в стаята на Вандънбърг. Вандънбърг и Гиърс също бяха там — изглежда, вече бяха разговаряли. Куфарчето на Гиърс лежеше разтворено на масата и от него бяха вадени и преглеждани много документи. В стаята витаеше нещо сурово и враждебно, което накара професора да застане нащрек.
— Седнете — машинално се обади Вандънбърг без усмивка.
Настъпи кратка напрегната пауза, в която всеки чакаше останалите да кажат нещо, после генералът добави:
— Чух, че сте отписали още един.
— Беше нещастен случай.
— Разбира се, разбира се. Два нещастни случая.
— Правителството получи резултатите от следствието — каза Осборн, забил поглед в килима.
Гиърс нервно се изкашля и започна да събира документите.
— Да? — Рейнхарт погледна генерала и зачака.
— Съжалявам, професоре — рече Вандънбърг.
— За какво?
За пръв път Осборн го погледна в очите.
— Налага се да предадете работата в други ръце. Положението е напрегнато.
— Защо?
— Хората започват да задават въпроси. Скоро ще открият, че правите експерименти върху онова живо същество.
— Имате предвид Кралското дружество за защита на животните ли? Това, което направихме, не е животно, а множество от молекули, които събрахме в едно цяло.
— Това няма да успокои хората кой знае колко.
— Не можем да спрем ей така, по средата… — Рейнхарт ги изгледа подред, като се опитваше да отгатне мислите им. — Доней и Флеминг току-що започнаха работа наново.
— Това ни е известно. — Гиърс потупа документите, които прибираше обратно в куфарчето си.
— Тогава?
— Съжалявам — повтори Вандънбърг. — Вашият път свършва дотук.