— Ако не го направите сега, никога вече няма да успеете. Хората ще започнат да го възприемат като човешко същество. Ще кажат, че го убиваме. То ще ни пипне — машината ще ни пипне, както си поиска.
— А ако решим да не приемем съвета ви?
— Тогава дръжте съществото настрана от компютъра.
Известно време Гиърс помълча, очилата му проблясваха. После се надигна да приключи разговора.
— Вас, Флеминг, ви търпят тук единствено от вежливост към министъра на науката. Решение ще взема аз, а не вие. Ще направим това, което аз сметна за най-правилно, и при това тук.
Девета глава
АНТИПАТИЯ
Както бе предсказал Гиърс, момичето порасна до края на четвъртия месец. По-голямата част от това време тя прекара в кислородната палатка, въпреки че се учеше да диша по естествен начин за все по-дълги периоди от време. До края на първия месец тя премина от интравенозното хранене към хранене с биберон. Обаче не бе направено нищо за стимулиране на съзнанието й и тя лежеше отпуснато като бебе и втренчено гледаше в тавана. Продължаваше да расте и Гиърс бе обхванат от леко безпокойство, но когато момичето стана метър и седемдесет и спря дотук, вече бе една напълно развита млада жена.
— При това доста хубавичка — каза Хънтър, като се облиза.
Гиърс не позволяваше на никого да я вижда, с изключение на Хънтър, Доней и техните асистенти. Той пращаше ежедневни секретни доклади в министерството на отбраната и на два пъти бе посетен от генералния директор на научноизследователския институт, с когото крояха планове за нейното бъдеще. За да се запази съществуването й в тайна, бяха взети изключителни предохранителни мерки — пред сградата на компютъра и пред лабораторията имаше денонощен патрул и всички, посветени в тайната, бяха положили клетва да мълчат. Като изключим Рейнхарт — комуто Осборн бе съобщил на четири очи, и няколкото високопоставени чиновници и политици в Лондон, никой освен изследователския екип в Торнес не знаеше нищо за нея.
Според Гиърс Флеминг бе най-съмнителният елемент в цялата група и на Джуди бяха дадени специални указания да го следи. От миналата пролет насам те буквално не си бяха говорили. Той беше направил един-единствен вял опит да й се извини, но тя го сряза и оттогава, когато и да се срещаха из лагера, не си обръщаха внимание. Поне не го шпионирам, каза си тя. Фактът, че Флеминг не участвува в експеримента на Доней, за който отговаряше Джуди след смъртта на Бриджър, означаваше, че той вече не е само нейна грижа. Каквито и угризения да бе имала в миналото, те вече бяха скрити под обезболяващата маска на дълбока апатия. Сега обаче беше друго. Като събра цялата си решителност, тя отиде да го намери при компютъра. Краката й бяха като подкосени. Джуди му връчи писмото с указанията.
— Би ли прочел това? — започна тя без предисловия.
Той му хвърли един поглед и й го върна.
— Бланката е на министерството на отбраната; чети си го ти! Придирчив съм — има неща, с които не си цапам ръцете!
— Загрижени са за сигурността на новото създание — сковано изрече тя, отстъпвайки пред тази нападка.
Флеминг се изсмя.
— Забавно ли ти е? — попита тя. — Аз отговарям за неговата безопасност.
— А кой ще отговаря за твоята?
— Джон! — Лицето на Джуди пламна. — Винаги ще трябва да заставаме от двете страни на барикадата?
— Май така излиза — каза той със съчувствие и безразличие в гласа си. — Боя се, че не ми пука за безценното ти създание.
— То не е мое. Аз си върша работата. Не съм ти враг.
— Не. Ти си просто от ония момичета, с които се манипулира много лесно. — Той се огледа безпомощно наоколо. — Е, това е последната ми дума.
Тя направи опит да го трогне.
— Май мина доста време, откакто излизахме с лодката.
— Наистина мина доста време.
— Ние сме си все същите.
— Светът е друг. — Той понечи да си тръгне.
— Светът е същият, Джон.
— Добре де, това им го кажи ти.
Хънтър мина покрай тях.
— Ще я вадим.
— Кого? — Флеминг с облегчение се обърна към него.
— Малката — ще я извадим от кислородната й палатка.
— Ние можем ли да присъствуваме? — попита Джуди.
— Това е специален случай — първото й представяне в обществото. — Хънтър й отправи мръсна похотлива усмивка и влезе в другата стая.
Флеминг го изпрати с мрачен поглед.
— И по едно чудовище в естествен ръст за подарък на всеки присъствуващ.
Джуди неволно се изкикоти. Тя почувствува, че разстоянието между тях внезапно е намаляло.
— Този човек ме отвращава. Толкова е самомнителен!
— Надявам се да я убие — рече Флеминг. — Сигурно е достатъчно некадърен като лекар.