— Ако желаете да се оплачете, обърнете се към министерството. — Той се отправи към вратата. Доней сви рамене; струваше й се, че Флеминг вдига много шум за нищо.
Гиърс държеше вратата, за да влезе Андромеда, придружена от Хънтър, който вървеше на една крачка след нея — двамата приличаха на герои от романите на Джейн Остин. Андромеда се движеше сковано, но явно бе нащрек, със спокойно лице и очи, които виждаха всичко. Сцената изглеждаше някак официална и неестествена, сякаш всеки момент щяха да затанцуват менует.
— Това е залата за управление на компютъра — каза Гиърс, докато тя стоеше и се оглеждаше. Той приличаше на мил, но строг баща. — Нали си спомняте, че ви казах?
— Защо да съм забравила?
Въпреки че говореше бавно и надуто, гласът й бе силен и красив като лицето.
Гиърс я поведе през залата.
— Това е входното устройство. Единственият начин да въведем информация на компютъра е да я напечатаме тук. Отнема доста време.
— Сигурно е така. — Тя внимателно разгледа клавиатурата с интерес.
— Ако искаме да разговаряме с него — продължи Гиърс, — най-добрият начин е да изберем нещо от получената вече информация и да я въведем обратно.
— Доста е тромаво — бавно изрече тя.
Доней се приближи и застана от другата й страна.
— Циклоп, който е в другата стая, може да внася данните директно чрез този коаксиален кабел.
— Това ли желаете да направя?
— Искаме да разберем как става — рече Гиърс.
Момичето вдигна очи и срещна втренчения поглед на Флеминг. По-рано не го беше забелязала и безизразно отвърна на погледа му.
— Кой е този?
— Доктор Флеминг — рече Доней. — Той проектира компютъра.
Момичето вдървено приближи до него и му подаде ръка.
— Приятно ми е. — Говореше така, сякаш повтаряше заучен урок. Флеминг не обърна внимание на протегнатата й ръка и продължи да я гледа втренчено. Андромеда също задържа немигащия си поглед върху него и след минута отпусна ръка.
— Сигурно сте умен човек — монотонно каза тя.
Флеминг се изсмя.
— Защо правите това?
— Кое?
— Смеете се. Нали така се казва?
Флеминг сви рамене.
— Хората се смеят, когато са щастливи, и плачат, когато са тъжни. Понякога обаче се смеем, когато сме нещастни.
— Защо? — Тя продължи да гледа втренчено лицето му. — Какво значи щастлив и тъжен?
— Това са чувства.
— Аз не ги изпитвам.
— Така е. Няма и да ги изпитате.
— А вие защо имате чувства?
— Защото сме несъвършени. — Флеминг отвърна на погледа й сякаш я предизвикваше. Гиърс нетърпеливо се размърда.
— Всичко нормално ли е, Флеминг? На дисплея няма нищо.
— Кое е дисплей? — попита тя, като се обърна.
Гиърс й го показа и тя застана пред редиците несветещи лампички, докато двамата с Доней й обясняваха предназначението му и за какво служат терминалите.
— Искаме да застанете между тях — каза той. Тя без бързане се отправи към дисплея и щом го наближи, лампичките започнаха да мигат. Андромеда спря.
— Няма нищо — обади се Доней.
Гиърс свали шлемовете и побутна момичето напред, докато Флеминг напрегнато и безмълвно наблюдаваше сцената. Тя тръгна неохотно, лицето й бе изопнато и неподвижно. Стигна до дисплейното табло и застана там — терминалите бяха на няколко сантиметра от главата й, а лампичките започнаха да мигат по-бързо. Бавно, без да й продума никой, тя вдигна ръце към терминалите.
— Сигурен ли сте, че не протича ток? — Гиърс тревожно погледна Флеминг.
— Той се самоуправлява.
Ръцете на момичето докоснаха металните дискове и то потръпна. Лицето й бе безизразно, сякаш бе изпаднала в транс. После пусна дисковете и се олюля назад. Доней и Гиърс я хванаха и я настаниха на един стол.
— Добре ли е? — попита Гиърс.
Доней кимна.
— Но я погледнете там!
Лампичките на дисплея светеха до една и компютърът забръмча по-силно отпреди.
— Какво стана?
— Той ми говори — каза момичето. — Той знае за мен.
— Какво казва? — попита Доней. — Какво знае за теб? Как говори?
— Ние… ние разговаряме.
Гиърс изглеждаше неспокоен и удивен.
— Чрез числа ли?
— Може да се изрази и с числа — каза тя, втренчила невиждащ взор пред себе си. — Но ще отнеме дълго време, за да се обясни.
— А ти можеш ли да му съобщиш?… — Силна експлозия в съседната стая прекъсна думите на Доней. Дисплеят угасна, бръмченето спря.
— Какво стана? — попита Гиърс.
Флеминг се обърна, без да му отговори, и бързо се отправи към предното отделение в лабораторията, където се намираше резервоарът със съществото. От проводниците се вдигаше пушек. Когато ги издърпа навън, краищата им бяха почернели и от тях висяха парчета овъглена плът. Той надникна в резервоара и стисна устни.