— Не разбирам с каква цел ги изстрелват — призна Рейнхарт. За него те бяха станали идея фикс. Колкото и нещастен да беше от развоя на събитията в Торнес, сега той бе изцяло зает с този нов и ужасяващ обрат.
Вандънбърг развиваше убедителни и логични теории.
— Целта е следната — някой от Изтока ни дава да разберем, че ни превъзхожда технически. Перчат се с ракетите си над главите ни, за да покажат на света, че няма начин да им отвърнем. Пак дрънкане на оръжията.
— Но защо все над тази страна?
Вандънбърг изгледа професора с леко съжаление.
— Защото сте достатъчно малки — и достатъчно важни, за да бъдете нещо като заложници. Този остров винаги е бил добра мишена.
— Тогава — Рейнхарт кимна към картата — ето ви доказателствата. Западните страни няма ли да ги представят в Съвета за сигурност?
Вандънбърг отрицателно поклати глава.
— Не, докато сме в състояние да преговаряме от позиция на силата. Как ще им се понрави само, ако хукнем с хленчене към Обединените нации и признаем слабостта си. Тогава ще им паднем в ръцете. Преди всичко се нуждаем от някакви средства за отбрана.
Рейнхарт скептично го изгледа.
— И какво ще направите?
— Действуваме с всички възможни сили. Гиърс има теория…
— А-а, Гиърс!
— Гиърс има една теория — Вандънбърг не обърна никакво внимание на възклицанието, — че ако впрегнем онова момиче и вашия компютър на работа, може би бързо ще измислят нещо.
— Беше мой компютър — кисело рече Рейнхарт. — Желая ви успех!
Вечерта след заминаването на Вандънбърг дойде Флеминг. Рейнхарт бе останал да работи до късно; опитваше се да определи източника на сигналите от Земята, които караха спътниците да променят орбитата си в движение, когато автомобилът на Флеминг избръмча отвън. За Флеминг това идване беше нещо като завръщане в родния дом — познатата зала, Харви пред пулта за управление, малката спретната фигура на професора, който го очакваше. Флеминг имаше най-изтощен вид от тримата.
— Това място, изглежда, е за нормални хора. — Той огледа голямата спретната зала. — Спокойно и чисто.
Рейнхарт се усмихна.
— В момента не сме чак толкова нормални.
— Можем ли да поговорим?
Рейнхарт го поведе към две кресла за посетители с малка масичка помежду им, разположени в дъното на обсерваторията.
— Джон, по телефона ти казах, че не мога да направя нищо. Те ще използуват това същество като помощник на компютъра, за да реши Гиърс ракетните си проблеми.
— Което е точно това, което желае компютърът.
Рейнхарт сви рамене.
— Сега нямам нищо общо с него.
— Никой от нас няма нищо общо с него. Аз вися там на косъм. Всичките ония приказки как можем да дръпнем щепсела… е-е-е, вече не можем, така ли е? — Флеминг нервно въртеше в ръце кибрита, който бе извадил, за да запалят цигарите си. — Сега той управлява. Има си покровители… съюзници. Ако това нещо, дето прилича на жена, беше пристигнало с космически кораб, досега да сме го унищожили. Щяха да установят какво представлява. Тъй като обаче е внедрено тук по много хитър начин, защото му е придаден човешки вид, го приемат по външността му. А нея си я бива. Няма смисъл да се апелира към Гиърс или неговите хора. Вече опитах. Страх ме е, професоре.
— Всички ни е страх — отвърна Рейнхарт. — Колкото повече неща научаваме за Вселената, толкова по-страшно ни става.
— Виж какво — Флеминг настойчиво се наклони напред. — Дай да използуваме главите си. Тази машина — тази рожба на един чужд свят — уби своето еднооко чудовище. Уби Кристин. Ако й попреча, ще се разправи и с мен.
— Тогава се махни — уморено изрече Рейнхарт. — Ако си в опасност, махни се още сега.
— Опасност! — изсумтя Флеминг. — Да не мислиш, че ми се умира по такъв ужасен начин като Денис Бриджър, и то заради правителството или „Интел“? Просто съм следващият в списъка. Ако ме отстранят, ако ме убият, какво ще стане след това?
— Въпросът е какво става сега в момента. — Рейнхарт говореше като лекар на безнадеждно болен пациент. — Не мога да ти помогна, Джон.
— Ами Осборн?
— Вече не му се чува думата.
— Би могъл да накара своя министър да отиде при министър-председателя.
— При министър-председателя ли?
— Затова му плащат, не е ли така?
Рейнхарт поклати глава.
— Няма какво да им покажеш, Джон.
— Имам няколко аргумента.
— Съмнявам се дали някой изобщо е в настроение да те изслуша. — Рейнхарт махна с ръка към картата на стената. — Ето за какво се безпокоим в момента.