— Какво е това?
Професорът му разказа. Флеминг стоеше и слушаше с напрегнат и нещастен вид, а пръстите му мачкаха кибритената кутийка.
— Не можем да бъдем все начело, нали? — Той не доизслуша обясненията на професора. — С човешките същества поне можем да се споразумеем.
— Как да се споразумеем? — попита Рейнхарт.
— Няма значение как… като си помисля за другата заплаха, пред която ще се озовем. Една бомба ще причини бързата гибел на цивилизацията, но бавното завладяване на една планета… — Гласът му постепенно заглъхна.
Министър-председателят бе в кабинета си с дъбова ламперия в Камарата на общините. Беше наконтен стар господин с живи сини очи. Той седеше от едната страна на голямата маса, която заемаше половината стая, и слушаше министъра на отбраната. През двукрилите прозорци струеше мека слънчева светлина. На вратата се почука и министърът на отбраната се намръщи — беше енергичен млад човек, който не обичаше да го прекъсват.
— А-а-а, ето че пристига и науката. — Министър-председателят се усмихна сърдечно, докато Ратклиф и Осборн влизаха в стаята. — Не познавате Осборн, нали, Бърдит?
Министърът на отбраната се изправи и се здрависа небрежно. Министър-председателят им махна с ръка да седнат.
— Прекрасен ден, нали, господа? Спомням си, че в един също тъй прекрасен ден претърпяхме поражението при Дюнкерк. Изглежда, слънцето е винаги засмяно, когато нацията я сполетява беда. — Той се обърна към Бърдит: — Ще пуснете ли топката в игра, драги?
— Става въпрос за Торнес — каза Бърдит на Ратклиф. — Искаме изцяло да поемем компютъра… и всичко, свързано с него. По принцип има споразумение, нали? Освен това министър-председателят и аз считаме, че сега е моментът.
Ратклиф го погледна студено.
— Вече имате достъп до него.
— Сега ни е нужно нещо повече, нали, сър? — обърна се Бърдит към министър-председателя.
— Господа, необходим ни е нов прехващач, при това спешно. — Зад приятелското лениво, старовремско държане се криеше нещо повече от твърда ръка и бизнесменски нюх. — През хиляда деветстотин и четиридесета имахме „Спитфайър“, но в момента нито ние, нито нашите съюзници на запад имаме с какво да пипнем тия неща над главите си.
— Няма и перспективи — вмъкна Бърдит. — Със средствата, с които разполагаме.
— Бихме могли да работим заедно, нали? — обърна се Ратклиф към Осборн. — И да измислим нещо.
Бърдит не обичаше да си губи времето.
— Ако вземем цялото ви оборудване в Торнес заедно с момичето, ще можем да се справим и сами.
— Това създание? — Осборн театрално повдигна вежди, но министър-председателят му намигна утвърдително.
— Доктор Гиърс е на мнение, че ако използуваме тази любопитно създадена млада дама, за да превежда проблемите ни на компютъра и да ни превежда неговите изчисления, много бързо можем да решим голяма част от проблемите си.
— Ако се доверите на намеренията му.
Министър-председателят бе заинтригуван.
— Имам чувството, че не ви разбирам.
— Един-двама от нашите хора хранят съмнения относно скритите му възможности — каза Ратклиф повече с надежда, отколкото с увереност. Никой министър не обича да губи територия, дори ако трябва да използува съмнителни аргументи, за да си я запази.
Министър-председателят го спря с жест.
— Да, да, известно ми е.
— Сър, до този момент създанието е под наблюдение на нашия екип — каза Осборн. — Професор Доней…
— Доней може да остане.
— В ролята на консултант — бързо добави Бърдит.
— А доктор Флеминг? — попита Ратклиф.
Министър-председателят се обърна към Бърдит:
— Флеминг може да бъде полезен, нали?
Бърдит се намръщи.
— Искаме пълен контрол и много строга охрана.
Ратклиф хвърли и последния си коз:
— Мислите ли, че тя може да се справи, имам предвид момичето?
— Предлагам да я попитаме — рече министър-председателят. Той натисна малко копче на масата и почти в същия миг на вратата се появи млад мъж. — Помоли доктор Гиърс да доведе своята приятелка, моля те!
— Довели сте я тук? — Ратклиф укорително погледна Осборн, сякаш грешката бе негова.
— Да, драги. — Министър-председателят също погледна въпросително Осборн. — Тя… ъ-ъ-ъ?…
— Изглежда съвсем нормална.
Министър-председателят облекчено въздъхна и когато вратата се отвори наново, стана прав, за да посрещне Гиърс и Андромеда.
— Заповядайте, доктор Гиърс. Заповядай, мила.
На Андромеда предложиха стола, който бе срещу неговия. Тя кротко седеше, свела глава и с ръце в скута като машинописка, дошла да търси работа.
— Сигурно всичко това ти се струва доста странно — каза гальовно министър-председателят.