Тя отговори бавно и без грешка:
— Доктор Гиърс ми обясни.
— Обясни ли ти защо те доведохме тук?
— Не.
— Бърдит! — Министър-председателят го остави да задава въпросите.
Ратклиф продължаваше да гледа сърдито, докато Бърдит седна на крайчеца на стола си, облакъти се на масата, оплете ръце и проницателно се втренчи в Андромеда.
— Тази държава… знаеш ли нещо за тази държава?
— Да.
— Тази държава е заплашвана от орбитални ракети.
— Ние разбираме от орбитални ракети.
— Ние ли? — Бърдит я изгледа още по-изпитателно.
Тя не помръдна, лицето й остана все така безизразно.
— Компютърът и аз.
— Откъде знае компютърът?
— Ние споделяме информацията си.
— Именно на това се надявахме — рече министър-председателят.
Бърдит продължи:
— Имаме най-различни видове ракети прехващачи, но нямаме нищо, което е с такава бързина, обхват и точност, за да… ъ-ъ-ъ. — Той потърси подходящ израз.
— За да ги ударите ли? — простичко попита тя.
— Точно така. Можем да ви дадем пълни подробности за скоростта, височината на полета и курса им, всъщност можем да ви дадем много данни, ала те са ни нужни, превърнати в практически приложими формули от механиката.
— Трудно ли е това?
— За нас, да. Целта, към която се стремим, е един много сложен и точен прехващач, който може да взема самостоятелно бързи решения.
— Разбирам.
— Бихме искали да работиш с нас по този проблем — каза нежно министър-председателят, сякаш молеше за услуга някое дете. — Доктор Гиърс ще ти каже какво е нужно и ще ти предостави всичко необходимо за самото проектиране на оръжията.
— А доктор Флеминг — допълни Ратклиф — ще ви помогне с компютъра.
За пръв път Андромеда вдигна очи:
— Няма да имаме нужда от доктор Флеминг — каза тя и спокойният й отмерен глас бе като студена сянка, мярнала се в слънчевата светлина.
След като се върна от Лондон, Андромеда прекарваше по-голямата част от времето си в проектантското бюро, което бе близо до сградата на компютъра, подготвяше данни за машината и ги пращаше за изчисляване. Понякога контактуваха пряко, в резултат на което от принтера излизаха дълги и сложни изчисления, които тя взимаше, за да превърне в данни за проектиране. Резултатът направо надмина очакванията на Гиърс. На чертожната маса се появиха наготово нова система за управление на полетите и нови балистични формули, за които проверката доказа, че отговарят на всички изисквания. Компютърът и момичето можеха да се справят за един ден с всяка теория, която иначе би отнела година труд. Резултатите не само бяха превъзходни, но очевидно и приложими на практика. Беше ясно, че ще бъде възможно за съвсем кратко време да се построи ракета от съвършено нов тип.
Когато бе на работа, Андромеда можеше да се движи свободно из лагера и макар че след това изчезваше в охраняваното си жилище, скоро стана известна в базата. Джуди разпространи слуха, че е старши научен сътрудник и е изпратена от министерството на отбраната.
На следващата седмица Даунинг Стрийт 10 издаде следното комюнике:
Правителството на Нейно величество има сведения, че от известно време броят на прелитащите над Британските острови космически обекти, вероятно бойни ракети, се е увеличил. Макар че обектите, които са от земен, но неизвестен произход, прелитат с голяма скорост и на голяма височина, непосредствена причина за тревога няма. Въпреки това правителството на Нейно величество заявява, че това е предумишлено нарушение на въздушното пространство на страната и че се вземат мерки за засичането и идентифицирането им.
Флеминг чу съобщението, докато гледаше телевизия в бунгалото в Торнес. Вече не отговаряше за компютъра и Гиърс бе намекнал, че може би ще се чувствува по-щастлив, ако стои далече от него. Той обаче остана донякъде от инат, донякъде защото усещаше, че критичният момент неизбежно наближава, тъй като наблюдаваше напредъка на Андромеда и на двамата млади оператори, които бяха изпратени да й помагат в работата с компютъра. Той не се опитваше да контактува нито с нея, нито с Джуди, която продължаваше да се навърта наоколо проявявайки безполезна бдителност, и изпълняваше ролята на свръзка между Андромеда и администрацията. След като чу съобщението обаче, той се запъти към сградата на компютъра с неясната мисъл, че нещо трябва да се направи.
Джуди го свари да седи на въртящия се стол пред пулта за управление, потънал в мисли. След последното им спречкване тя не беше се приближавала до него, но го бе наблюдавала със загриженост и спотаена любов, която никога не я бе напускала.