— На лошо ли мириша? — попита тя.
Той сви рамене.
— Ще трябва сама да откриеш, нали така?
Тя последва Джуди, двете излязоха от сградата и се отправиха по бетонната алея към кабинета на Гиърс. Нямаше какво да си кажат или споделят, освен ловко прикриваното безразличие. Джуди я въведе в кабинета на Гиърс и излезе. Директорът седеше зад бюрото и говореше по телефона.
— Напредваме с фантастична скорост — тъкмо казваше той. — Още една проверка и започваме конструирането.
Той затвори телефона, а Андромеда постави своите листове на бюрото му тъй небрежно, сякаш му поднасяше чаша чай.
— Това е всичко, което ви трябва, доктор Гиърс — каза му тя.
Десета глава
АНДРЕ
Новата ракета бе построена и изпробвана в Торнес. Изстреляха я, върна се на земята и направиха копия на проекта, след което министър-председателят прати Бърдит да се срещне с Вандънбърг.
Генералът бе твърде разтревожен за проекта „Торнес“. Струваше му се, че той напредва прекалено бързо, за да е всичко в реда на нещата. Макар че шефовете му искаха да се действува незабавно, той изпитваше сериозни съмнения относно тази рожба на чужда технология и искаше тя да бъде изпратена в Съединените щати за проверка, но правителството на Нейно величество най-неочаквано се запъна.
Бърдит смело застана пред генерала в подземния щаб.
— Един-единствен път можем да се справим и сами. — Младият министър изглеждаше стремителен, елегантен и енергичен в спретнатия си син костюм и с колежанската си вратовръзка. — Разбира се, когато се стигне до практическото приложение, ще съгласуваме всичко с вас.
Вандънбърг изсумтя.
— Можем ли да знаем как ще я използувате?
— Като изстреляме прехващач.
— Как?
— От Болдършо Рейнхарт ще ни даде координатите на целта, а хората на Гиърс ще стрелят по нея.
— Ами ако се провали?
— Няма да се провали.
Двамата мъже се изгледаха твърдо: Бърдит — спокоен и усмихнат, Вандънбърг — силен и упорит. След минута генералът сви рамене:
— Всичко това изведнъж стана част от вътрешните ви работи.
Не разговаряха повече по този въпрос и Бърдит нареди на Гиърс и на Рейнхарт да продължат работата.
В Болдършо всеки ден откриваха траекториите на нови ракети. Харви седеше зад големия прозорец към хълмовете и записваше в дневника, докато ракетите прелитаха над главата му.
„…12-и август, 3.50 ч. по Гринуич. Балистична ракета №117 премина по курс 2697/451. Височина 400 мили. Приблизителна скорост 17 500 мили в час…“
Навън огромната чаша, която изглеждаше празна и неподвижна под високото си суперсъоръжение, сякаш бе оживяла, пълна с отразени сигнали. Всеки обект, който преминаваше над нея, издаваше собствен сигнал и можеше да се чуе как приближава от другата страна на земното кълбо. В обсерваторията имаше електронни скенери, които показваха пътя на обектите върху катоднолъчев екран, докато в същото време с Торнес бе свързана автоматично засичаща и телеметрична система.
На скалистия бряг в Торнес ракетите бяха подредени в бойни редици; една за „първи изстрел“, както я наричаха, и две резервни. Трите ракети, издължени като моливи, с изострени носове и стабилизатори стояха в редица върху своите установки и хвърляха сребристи отблясъци в студената сива светлина. Бяха учудващо малки, много тънки и доста красиви. Приличаха на стрели върху обтегнатата тетива на лък, готови да отлетят надалече от тежките и сложни изстрелващи съоръжения. Всяка от тях бе заредена с гориво, натъпкана с точни уреди и носеше малък ядрен заряд в острата си глава.
Контролът от Земята се осъществяваше от компютъра, който на свой ред бе управляван от Андромеда и помощниците й. Сигналите за целта, получени в Болдършо, бяха нанасяни през центъра за управление, мигновено преработвани и предавани на ракетата прехващач. Нейният полет можеше да се управлява с точност до милиметри.
През цялото това време единствено Гиърс и оперативният му щаб имаха достъп до центъра за управление. От чиста любезност на Флеминг и Доней бяха дадени монитори, които обаче се намираха в друга сграда. Андромеда спокойно пое работата с компютъра, а Гиърс се суетеше разтревожен и надут между пусковата установка и центъра за управление на изстрелванията. Това бе малък център за управление, откъдето се наблюдаваха предстартовата подготовка и излитането. Там имаше директен телефон, който го свързваше с министерството на отбраната. По нареждане на майор Куодринг Джуди бе получила задачата да извършва двойна проверка на всички влизащи и излизащи от базата.