Флеминг й се ухили.
— Не. Изперкал е нещо. Мисля, че е психически затормозен.
— Какво сте му направили?
Тя се отправи към терминалите, но той я спря.
— Стой настрана от тях.
Тя спря колебливо.
— Какво сте му направили?
— Само му подадох малко информация.
Като се огледа, тя забеляза бележника върху клавишите на входния принтер. Приближи бавно и прочете написаното.
— Това е моето име — написано обратно.
— Негативирано — рече Флеминг.
— Той ще си помисли, че съм мъртва!
— Точно това исках да си помисли.
Тя смаяно го изгледа.
— Защо?
— Реших да му покажа, че не може да прави каквото си иска.
— Това е глупаво.
— Изглежда, много те цени — презрително каза той.
Тя се обърна към терминалите.
— Трябва да му кажа, че съм жива.
— Не! — Той я сграбчи за ръцете.
— Трябва! Той мисли, че съм мъртва и аз трябва да му кажа, че не съм.
— Тогава аз ще му кажа, че си мъртва. Мога да играя тази игра, докато той се обърка съвсем.
Флеминг пусна едната й ръка и вдигна бележника.
— Дайте ми това! — Тя освободи и другата си ръка. — Знаете, че не можете да победите. — Отново се обърна и когато Флеминг понечи да я спре, изведнъж му изкрещя: — Оставете ме на мира! Махайте се! Напуснете това място!
Те стояха един срещу друг и трепереха, сякаш никой от двамата не можеше да помръдне. После той здраво я хвана с две ръце и я притегли към себе си. Подуши я изненадано:
— Ти си напарфюмирана!
— Пуснете ме! Ще повикам охраната!
Флеминг се разсмя:
— Тогава си отвори устата.
Тя разтвори устни и той я целуна. После я отдели от себе си и внимателно започна да я разглежда.
— Приятно ли е или неприятно?
— Моля ви, оставете ме на мира. — Гласът й звучеше несигурно. Тя го погледна някак объркано, после сведе поглед, но той продължаваше да я държи.
— На кого принадлежиш?
— На този, когото ми посочи моят мозък.
— Тогава му кажи ето това… — Той отново я целуна продължително и чувствено, но без страст.
— Недейте — помоли тя, като се дърпаше.
Той я притисна плътно до себе си и спокойно заговори:
— Не ти ли харесва вкуса на устните? Или вкуса на храната, мириса на свежия въздух навън, хълмовете зад телената ограда, облени в слънчева светлина и сенки, пеещите чучулиги? Ами компанията на човешките същества?
Тя бавно поклати глава.
— Те не са важни.
— Нима? — Той приближи лице до нейното. — Всичко това не е било предвидено от някакъв си безтелесен разум ей там някъде горе, на който си вярна като робиня, но за органичния живот те са много важни, както ще откриеш сама.
— Всичко може да се предвиди — каза тя.
— Обаче те не фигурираха в данните.
— Данните могат да бъдат допълнени. — Тя го погледна. — Не можете да ни победите, доктор Флеминг. Не се и опитвайте, ще пострадате!
Той я пусна.
— Ще пострадам ли?
— Да.
— Защо трябваше да ме предупреждаваш тогава?
— Защото ми харесвате — отвърна тя и той й се усмихна.
— Говориш като човешко същество.
— Тогава е време да престана. А сега, моля ви, вървете си. — Той стоеше упорито, но гласът й като никога прозвуча умолително, а лицето й изглеждаше нещастно. — Моля ви… Искате ли да ме накажат?
— Кой?
— Кой мислите? — Тя погледна към рафтовете с контролна апаратура. Това силно изненада Флеминг — никога не бе и помислял подобно нещо.
— Ще те накажат ли? Хубава работа! — Той пъхна бележника в джоба си и се отправи към вратата. На прага се обърна, за да нанесе последния си удар: — На кого принадлежиш всъщност?
Тя го гледаше как си отива, после неохотно се обърна към дисплейното табло и тръгна към него бавно, сякаш по принуда. Вдигна ръце, за да докосне терминалите, после се поколеба. Лицето й бе напрегнато, но тя ги вдигна отново и докосна дисковете. За миг само лампичките засвяткаха по-бързо, докато машината приемаше информацията. После волтметърът под таблото внезапно показа повишение на напрежението.
Андромеда извика от болка и се опита да дръпне ръцете си от дисковете, но токът я държеше здраво. Стрелката на волтметъра слезе надолу само за да се качи отново и Андромеда пак извика… После всичко се повтори, потрети и още, и още…
Отново Джуди бе тази, която я намери. Тя влезе няколко минути по-късно, защото търсеше Флеминг, и за свой ужас видя момичето да лежи на същото място, където бе лежала Кристин.
— О, не! — Думите се изплъзнаха от устните й, тя затича и обърна тялото. Андромеда беше още жива. Когато Джуди я докосна, тя изстена и се изви настрана, като скимтеше и си държеше ръцете. Джуди повдигна русата глава и я положи на скута си, после взе ръцете и ги разтвори. От изгарянето бяха почернели; на места през червената плът прозираше костта. Джуди внимателно ги пусна.