— Как се случи това?
Андромеда простена и отвори очи.
— С ръцете ти? — каза Джуди.
— Лесно можем да ги поправим. — Гласът на момичето едва се чуваше.
— Какво се случи?
— Някаква повреда, това е всичко.
Джуди я остави и телефонира на доктор Хънтър.
От този момент нататък събитията се развиха със страшна скорост. Хънтър постави временна превръзка на Андромедините ръце и се опита да я уговори да се премести в лазарета, но тя отказа на напусне компютъра, докато не се види с Маделин Доней.
— В крайна сметка ще стане по-бързо — каза им тя.
Въпреки че страдаше от шока, упорито прерови книжата на Доней, докато намери това, което търсеше. Хънтър й бе поставил местна упойка, за да облекчи болката, та превръзките и упойката доста й пречеха, но тя измъкна листовете, които търсеше, и с последни сили ги занесе на Доней. Ставаше дума за получаването на ензими.
— Какво да правим с това? — Доней ги погледна със съмнение.
— Получете формула за изолирана тъкан — каза Андромеда и отнесе обратно листовете. Беше слаба и бледа и едва ходеше.
Доней, Хънтър и Джуди я гледаха с безпокойство, когато тя отново застана между терминалите и протегна бинтованите си ръце; този път обаче не се случи нищо страшно и след малко машината започна да вади данни на принтера.
— Това е ензимна формула. Можете да го направите лесно. — Тя посочи ролката от принтера на Доней, а после се обърна към Хънтър: — Сега бих искала да си легна, моля. Когато професор Доней приготви ензима, можете да го сложите като лекарство на ръцете ми, но това трябва да стане колкото може по-бързо.
Тя боледува няколко дни, а Хънтър превързваше ръцете й с мехлем, който Доней приготви по формулата. Ръцете й заздравяха като по чудо — нова тъкан, мека и естествена, а не груба като при зараснали рани — за броени часове образува нов слой розова кожа върху дланите й. Докато се съвземе след електрическите шокове, ръцете й бяха здрави.
Междувременно Хънтър бе докладвал на Гиърс и той изпрати да повикат Флеминг. Директорът, все още притеснен за последиците от произшествието, се беше поболял от тревога, а краткотрайното му дружелюбие бе изчерпано.
— Значи ти си решил да го извадиш от равновесие! — крясна той на Флеминг и удари с юмрук по полираната повърхност на бюрото си. — Не се съветваш с никого… много си умен. Толкова си умен, че машината се повреди и едва не уби момичето.
— Ще ме изслушате ли да ви кажа какво се случи? — Флеминг също повиши глас, но Гиърс го прекъсна.
— Знам какво се е случило.
— Да не сте били там, а? Тя знаеше, че ще бъде наказана. Трябваше да ме изхвърли, трябваше да изтрие това, което аз бях вкарал в компютъра, но не го направи… не го направи навреме. Тя се поколеба, предупреди ме и ме остави да си отида, тогава се приближи и докосна комуникационните терминали…
— Мислех, че ти вече не си бил там — напомни му Гиърс.
— Разбира се, че ме нямаше. Но станалото е било неизбежно: тя е казала на машината, че е жива, че е била подадена грешна информация, че източникът на информацията е бил наблизо и тя не го е спряла. И машината я е наказала с поредица от електрошокове. Вече знае как се прави това — научила е от Кристин.
Директорът слушаше с едва прикрито нетърпение.
— Това са твои предположения — рече той накрая.
— Не става дума за предположения, Гиърс. Това непременно щеше да се случи, просто не се досетих навреме.
— У теб ли е пропуска ти? — Гиърс го изгледа през святкащите стъкла на очилата си. — Пропускът от сградата на компютъра.
Флеминг изсумтя и зарови из джоба си.
— За него не можете да ме пипнете. Напълно е в ред. — Той подаде пропуска през бюрото, Гиърс го взе, разгледа го и бавно го скъса.
— Това пък защо?
— Не можем да си позволим да ви оставим тук, Флеминг. Повече не можем.
На свой ред Флеминг удари с юмрук по бюрото.
— Оставам в базата!
— Стойте, където си искате, но работата ви с компютъра приключи. Съжалявам.
След като отстрани Флеминг, Гиърс се почувствува по-добре, а когато научи за оздравяването на Андромеда — още по-добре. Той получи от Доней и Хънтър всички възможни подробности относно ензима, а после се свърза по директния си телефон с Уайтхол. Реагираха според очакванията му. Изпрати за Андромеда, разпита я и изглеждаше много доволен.
Да беше преди година-две, Флеминг щеше да се отдаде на пиянство, но сега му липсваше и това желание. Неудържимото влечение, което го бе тласкало към компютъра, сега го държеше вързан в базата и въпреки че сега нямаше никаква работа и никакво право да участвува повече в програмата, той остана там самотен и несигурен — правеше дълги разходки или просто лежеше в леглото си. Беше средата на зимата, но времето бе спокойно и сиво, сякаш таеше някаква драматична промяна.