— Съвсем наскоро може да е изстреляно нещо… — започна Бриджър, но Флеминг го прекъсна:
— Денис… — Той се опита да разсъждава трезво. — Иди и го запиши, моля те. Браво на теб! Извади го и на принтер.
— Не е ли по-добре да проверим?
— После ще проверяваме.
Флеминг залитайки излезе във фоайето, наведе се над шадраванчето и обля лицето си с вода. Когато се върна — свеж, мокър и учудващо трезвен, — той завари Бриджър да се разполага в апаратната, а Харви да телефонира на дежурния инженер. Щом електромоторите заработиха, лампите примигнаха. Отвън високо горе металният рефлектор се придвижваше леко и незабележимо, компенсирайки с движението си земното въртене. Звукът от говорителя се усили.
— Това ли е най-доброто, което можеш да хванеш?
— Сигналът не е много силен.
— Хм. — Флеминг отвори едно чекмедже на пулта и измъкна оттам справочник. — Изместиха ли се галактичните му координати?
— Трудно е да се каже. Не съм го следил. Обаче със сигурност не са могли да се променят много.
— Значи не е в орбита?
— Така мисля. — Харви се наведе неспокойно над фадер-регулаторите на пулта. — Да не е някое любителско предаване, отразено от Луната?
— Не прилича много на морз, а и Луната не е изгряла.
— Тогава от Марс или от Венера. Надявам се, че не съм ви пратил за зелен хайвер.
— Андромеда ли каза?
Харви кимна. Флеминг разлистваше каталога, четеше и слушаше. Отново утихна и стана кротък както малко по-рано в колата с Джуди. Заприлича на прилежен първолак.
— Следиш го, нали?
— Да, доктор Флеминг.
Флеминг отиде до пулта и натисна копчето на вътрешния телефон.
— Хвана ли го, Денис?
— Да. — Гласът на Бриджър остро прозвуча в слушалката. — Но е безсмислено.
— До сутринта може и да добие смисъл. Опитвам се да получа някаква представа за разстоянието.
Флеминг пусна копчето и с книга в ръка отиде до астрономическите карти на задната стена.
Известно време работиха мълчаливо, сигналите от космоса бяха единственият звук в стаята: Флеминг проверяваше източника, а Харви го следеше с огромния мълчалив телескоп отвън.
— Какво мислите? — попита накрая Харви.
— Мисля, че идва от много далече.
После те просто работеха и слушаха, а сигналът продължаваше ли, продължаваше.
Втора глава
АЛАРМА
В края на шейсетте години, когато се случи всичко това, министерството на науката беше преместено в ново остъклено здание близо до Уайтхол. Обзавеждането и персоналът бяха така изискани, сякаш за доказателство, че точните науки с нищо не отстъпват на изкуствата, а постоянният помощник-държавен секретар Майкъл Осборн беше един от най-изисканите сред множеството изискани служители на министерството. Въпреки че ходеше на работа спортно облечен, носеше най-изпипаните и строги спортни костюми. Той сядаше рядко зад огромното бюро — предпочиташе някое от ниските кресла до малката мраморна масичка.
На сутринта, след като бяха започнали да приемат сигналите в Болдършо Фел, той се беше отпуснал красиво в едно кресло и разговаряше с генерал Чарлс Г. Вандънбърг от американските военновъздушни сили. През щорите на прозорците светлината падаше на равни ивици върху него.
По това време Англия представляваше нещо като изнесена напред щабквартира в обсадената територия, обхващаща Западна Европа и Северна Америка. Натискът от Изтока, от Азия и Африка беше изтласкал западната цивилизация в едно ъгълче на земното кълбо — Америка на север от Панама бе горе-долу единственият й сигурен център, а Западна Европа — бастион в бойна готовност. Никоя от страните не бе във война, но икономическите санкции и опасността от бомби и ракети държеше останките на Стария свят в обсадно положение. Американците почти изцяло поддържаха пътя на живота през Атлантика и американските гарнизони в Британия, Франция и Западна Германия задържаха положението с отчаяната упоритост на римските легиони през третото и четвъртото столетие.
Според международните договори Великобритания и нейните съседи все още се считаха за суверенни държави, но в действителност инициативата бързо се изплъзваше от ръцете им. И въпреки че генерал Вандънбърг заемаше скромната длъжност на представител на Координационния комитет за отбрана, всъщност беше командващ военновъздушните сили на приятелска, ала влиятелна окупационна сила, за когото тази държава беше просто едно от квадратчетата на огромна шахматна дъска.
Той беше бивш пилот на бомбардировач, имаше як врат и квадратно лице, ала все още изглеждаше млад и енергичен за годините си, макар обноските му да бяха сдържани. Бе роден в Нова Англия, бе любезен и възпитан и говореше тъй авторитетно, като че ли знаеше за света повече от всички.