— Откъде я знаеш?
— Лани у дома дойдоха мечкари. Доведоха една голяма мечка. И като заудряха дайретата, викнаха, та запяха тази песен. Мечката зарева и се изправи на задните си крака. Ах, че страшно беше!
— Хайде, кажи песента! — подкани я циганинът. Ането запя с треперлив глас:
Блазе на Стара планина и на хайдушката равнина — зиме и лете все пълна! Зиме е пълна с овчари, овчари, още дървари, лете е пълна с хайдути, хайдути — отбор юнаци…
— Хайде, Пенке, играй, Пенке! — дръпна синджира циганинът.
Бялата маймунка скочи и почна да се криви. Ането запляска с ръце. Магарето наостри уши.
Когато юрдечката увря, циганинът извади от голямата торба половин хляб, корав като камък, и дървените захлупци. Отвори захлупците, поръси със сол птицата, разкъса я като звяр и започна лакомо да лапа. От лакомия се изпоти. Яде, яде и хвърли едната кълка на магарето. Магарето я подуши й поклати глава:
— Не ща. Аз съм вегетарианец!
Като се нахрани до насита, Къдрьо отряза една тънка порязаничка и я подаде на Ането:
— Дръж!
След туй й поднесе едното крило и викна:
— Лапай!
Ането пое крилото, започна да яде, но първият залък заседна на гърлото й: тя знаеше, че юрдечката е крадена. Подир пладне каручката с плетения кош отново се търкулна по прашния път надолу към равнината. Ането стана право, хвана се за коша и погледна. Чуден край се разкри пред очите й. Всичко е покрито със златна черга. Нивите са вече превили клас. Посред нивите се вие като чер дъждовник някакъв мъничък влак, отива в далечината. От комина му излиза бял пушек на кълба. Някъде светна бял ръченик. Първите жетвари режат високата храна със сърпове. Птиче ли чурулика, или мъничко дете плаче в люлката под крушата? Каручката мина покрай тъмнозелени зеленчукови градини, сред които се въртяха огромните колела на долапите. На една полянка, под върбите, бяха насядали цяла дружина момичета. Те вадеха от кошниците червени като великденски яйца домати, нареждаха ги в щайги и пееха.
— Майчице, защо не ми е весело като на тези момичета! — въздъхна Ането.
Каручката затрополи по стар гърбав каменен мост и се наклони по тесните криви улици на един градец със снежнобели къщи и хубави градинки пред къщите. Огнени цветове трепереха в градините. Магарето спря на градския площад пред островърхата кула на часовника. Най-горе на върха звънеше метален ветропоказател. Наоколо се редяха ниски дюкяни: хлебопекарница, месарница, бозаджийница, млекарница и кафене. Къдрьо дълго си въртя очите насам-нататък като котарак. Търсеше нещо. Най-сетне съзря на завоя едно потънало в земята дюкянче с немито от сто години прозорче. Пред дюкянчето висяха хубави гумени цървули. Погледна босите си напукани крака и слезе. Смъкна Ането и маймунката. Изправи високата върлина, подаде сабята на маймунката и забумка дайрето.
— Хайде, Пенке, покажи на господарите как се бият абисинците!
Щом чуха дайрето и гласа на циганина, от дюкяните наизскачаха господарите и слугите. Заобиколиха веселата маймунка.
— Пей! — обърна се Къдрьо към Ането и подаде дайрето. — А като свършиш песента, покани господарите да пуснат нещичко в дайрето за бедните скитници, които ходят немили-недраги по света!
И се загуби.
Ането запя с кръшното си гласче песента на мечкарите. Тя пееше тъй хубаво, че нейните слушатели се прехласнаха. Бялата маймунка подскачаше като балеринка. Ненадейно тя се метна към близкия телеграфен стълб, изкачи се най-горе, зави опашката си около една бяла чашка и увисна надоле с главата. Пристигнаха орляк деца с викове. Гъмжилото порасна. Площадът почерня от народ. В туй време циганинът неусетно се намърда в схлупеното дюкянче и задигна чифт гумени цървули и вехтата колосана яка на — стопанина, който стоеше в първата редица на зрителите и пляскаше с ръце. Подир представлението Ането събра цяла шепа левове. Избухна общ смях. Тогава циганинът, засрамен, прибра парите в една кърпа и ги мушна в пазвата си. Поклони се на зрителите, прибра в коша Ането, маймунката, сабята, дайрето и върлината, качи се и той и сръга магарето да върви. Излязоха отново на къра. Изведнъж напреде им се възправиха две големи грамади: едната от печени тухли, а другата от червени керемиди. Зад тях се издигаше до самото небе тънък комин. Ането ахна, като го видя. Къдрьо се почеса по врата и си рече:
— Ако печелим всеки ден като днес, догодина ще си купя един фабрик, с по-висок комин от този. Аз съм виждал комини, които са толкова високи, че пробиват небето и минават отгоре. Когато димят, пушекът им не се вижда. Ако щеш вярвай!
— Ами кога ще ме заведеш в село при дяда? — попита боязливо Ането.