Тя се казва Галатея, червенокоса и висока малко повече от сто шестдесет и пет сантиметра. Зеленоока и с бяла кожа, мъжете казват, че е красива, но като цяло избягват компанията й. Живее в преправена изцяло от нея голяма стара къща в предградията на Сайборг, древен град на Анкус в системата Гети. Грижи се сама за себе си и получава големи хонорари от Сайборг Пауър Ко.
Живее сама, ако не броим механичната прислуга. Предпочита тъмните цветове в облеклото и в обкръжаващата я среда. От време на време играе тенис или други спортове в местния спортен център. Винаги печели. Поръчва големи количества химикали от местните доставчици на едро. Мъже, които са излизали с нея казват, че е глупава, брилянтна, свръхсексуална, пуританка, обсебена от влечението си към смъртта, изпълнена с joie de vivre, алкохоличка, пълна въздържателка и превъзходна танцьорка. Имала е много мъже, с които е излизала/малко приятели/никакви кандидати и любовниците й са неизвестни. Предполага се, че си има лаборатория и вероятно е заета с някакви неизвестни проучвания.
— Отговорът не ни е известен, — Каза Симюл, — Срещу него няма защита, която да е ефективна тук. Не мога да остана при теб, ако трябва да изпълнявам дълга си. Ето защо трябва скоро да напусна и то тайно.
— чакай, — каза тя, — Още не си готов да оцеляваш сам. Още месец, може би…
— Много е, боим се, че е много. — отвърна Симюл.
— Съмняваш ли се в силата ми да те защитя?
Симюл помълча, като за да размисли и каза: — Не. Можеш да опазиш това тяло, но след това идва въпросът дали си струва. Струва ли си? Пази себе си, лейди. Ние те обичаме. Тук все още има много работа, която можеш да свършиш.
— Ще видим, — каза тя. — Но засега оставаш.
Премести го на плота за четене в лабораторията си и го усети, че там е и Лиър.
Той се казваше Стейн и един ден застана пред вратата й и се представи, изричайки: — Стейн, от Айсборг.
След малко вратата го пусна.
Тя се появи и запита: — Да?
— Казвам се Стейн, — отвърна той, — и чух, че играете тенис и сте много добра. Търся си партньор за Откритото Първенство на Сайборг за смесени двойки. Добър съм. Ще играете ли с мен?
— Колко сте добър? — попита го тя.
— Надали някой може да е по-добър.
— Дръж. — каза тя, взе една мраморна фигурка от инкрустираната маса и я метна към него.
Той я улови във въздуха и я остави на полицата до себе си.
— Имате добри рефлекси, — каза тя. — Много добре, ще играя с вас.
— Ще излезете ли с мен на вечеря днес?
— Защо?
— А защо не? Не познавам никого тук.
— Добре. Осем часа.
— Ще дойда да ви взема.
— Довиждане дотогава.
— Довиждане дотогава.
Той се обърна и потегли обратно към града и към хотела си.
Естествено, участваха в турнира. И спечелиха. И същата вечер Стейн и Галатея танцуваха и пиха шампанско и тя го попита, докато той я държеше през кръста, и двамата облечени в черно: — С какво се занимавате, Стейн?
— С нищо друго, освен да си доставям удоволствия, — отвърна. — Аз съм пенсионер.
— На тридесетте ви години?
— Тридесет и две.
Тя въздъхна и омекна в ръцете му.
— А вие с какво се занимавате? — попита той.
— Аз също съм пенсионерка. Занимавам се с хобитата си. Точно както ми се иска.
— И в какво се състои това?
— Каквото пожелая.
— Донесъл съм ви една Хилагийска орхидея, която можете да сложите в косите си или където пожелаете. Ще ви я дам като се върнем на масата.
— Тези орхидеи са доста скъпи. — каза тя.
— Не и ако си ги отглеждаш сам.
— Вие отглеждате ли ги?
— Това е моето хоби. — отвърна той.
На масата си допиха шампанското, пушиха и тя разглеждаше цветето в неговата компания. Заведението беше издържано изцяло в сребристо и черно и музиката беше ненатрапчива — и когато танцуващите седнаха по масите, то съвсем загуби натрапчив облик. Усмивката й бе свещта на масата им и той поръча десерт и ликьор, а тя каза: — чувството ви за равновесие не се поддава на описание.
— Благодаря ви, но вашето го превъзхожда.
— С какво се занимавахте преди да се пенсионирате?
— Бях касиер. А вие?
— Занимавах се със счетоводството на един голям концерн.
— Значи имаме много общо.
— Така изглежда. А сега какво ще правите?
— Бих желал да продължа да се виждам с вас, поне докато съм в града.
— И колко дълго би продължило това?
— Колкото пожелая или колкото пожелаете вие.
— Да довършим тогава тези шербети; и щом настоявате аз да прибера купата, ще я отнесем вкъщи.
Той погали леко обратната страна на ръката й и погледите им се срещнаха за момент, и между тях прелетя искра, която можеше да е електрическа и те се усмихнаха точно в същия момент.